— Ние сме добри детективи.
— Нима? Половината Петаре знаеше за вас вчера по обед. И вие, господин Броуди, бяхте очакван в „Кокошарника“ снощи — добави той. — Предполагам, че сте размислили, иначе днес сутринта подутото ви тяло щеше да бъде изхвърлено на бреговете на Гуайре.
Броуди не отговори. Както беше подозирал, Националната гвардия, РБД-200 и вероятно сводникът Пепе бяха споделяли информация за двамата гринго, които бяха обикаляли и разпитвали за сеньор Кайл и за малолетни момичета. Новините се разпространяваха бързо в бедняшките квартали, но очевидно се нуждаеха от повече време, за да стигнат до джунглата, и Кайл Мърсър не знаеше за снощния купон в „Кокошарника“.
Мърсър се наведе напред в стола си.
— Как ме открихте? С кого още сте разговаряли?
— Не разкриваме доверените си източници на заподозрените.
Доброто настроение на Мърсър започна да се изпарява.
— Аз държа всички силни карти и ще видя вашите със сигурност, сега или по-късно. Сега е по-добре. За всички.
Броуди не изгаряше от желание да изпорти Кармен, но… тя така или иначе сигурно вече се печеше на бавния огън на СЕБИН. И все пак…
— Можете сам да стигнете до отговора — каза той.
Мърсър погледна Тейлър.
— Ще ви задам същия въпрос. Как стигнахте от „Кокошарника“ до това място?
Тя не отговори.
— Можете да направите нещата лесни за себе си… Маги… или да забавлявате хората ми довечера.
Тейлър погледна Броуди, после Мърсър и кимна.
— Добре… Вашият приятел… Генерал Гомес. Той работи за американското разузнаване. — Тя погледна Броуди. — Съжалявам, Скот…
И наградата за майстор на баламосването отива при… пълномощен офицер Маги Тейлър. Честито.
Броуди изгледа партньорката си с надеждата, че погледът му ще покаже на Мърсър, че е разочарован от нея — макар че разбираше, че издаването на Гомес като американски агент е за предпочитане пред една нощ с хората на сеньор Кайл.
Мърсър помълча известно време, след което каза:
— Не вярвам.
Разбира се, че вярваше. Все пак се намираха във Венецуела.
Мърсър погледна Тейлър, но очевидно реши да не продължава разпита в тази посока. Все пак каза:
— Ако открия, че сте ме излъгали за каквото и да било, госпожице Тейлър, ще ви се иска да бяхте прекарали нощта в доставяне на удоволствие на хората ми, което би било не толкова болезнено, колкото да висите от тази платформа в рибарска мрежа, докато пираните ви изяждат жива. Разбрахте ли ме?
— Казвам ви истината.
— Ще разбера дали е така.
— Освен това ще откриете, че Гомес е бил обучаван от американската армия.
Мърсър сигурно вече знаеше това и вероятно вече бе имал някои подозрения за генерал Гомес, който можеше да свърши като храна за рибата. И който вероятно го заслужаваше.
Мърсър се обърна към Броуди.
— Ако отново спестявате информация от мен, ще делите клетка с ревящи маймуни, които обичат да отхапват хуйове и топки.
Звучеше като щабна среща в Куонтико.
— Тук съм, за да бъда честен с вас.
— Добре.
Е, сеньор Кайл определено беше овладял главата на капитан Мърсър и това беше малко плашещо. Но капитан Мърсър, който беше преследван човек, се нуждаеше от повече информация от тях, отколкото те от него. Докато това оставаше в сила, те нямаше да станат част от хранителната верига. Но рано или късно тази игра щеше да приключи. Щастливият край включваше убеждаването на Кайл Мърсър да се прибере у дома с тях, за да отговаря за действията си. Но точно сега това изглеждаше малко вероятно. Друг щастлив край щеше да е звукът на хеликоптери и гледката на момчета от Делта Форс, спускащи се по въжета в лагера. Ракетите също можеха да са щастлив завършек, но само ако улучеха всичко освен него и Тейлър. Броуди се запита дали онези от Пентагона ще решат да използват силни експлозиви, ако подозират, че в лагера има техни хора — той и Тейлър. Може би щяха да решат, ако Брендан Уорли имаше някаква роля във вземането на решението. А междувременно трябваше да печелят време.
Мърсър допи водата си.
— И ние сме жадни, Кайл — каза му Броуди.
Мърсър като че ли не го чу и изглеждаше така, сякаш информацията за генерал Гомес го е сварила неподготвен.
Броуди извади полупразната бутилка вода от джоба си и я даде на Тейлър, която пи и му я върна. Той я допи и вдигна празната бутилка.
— Agua?
Мърсър излезе от мрачните си мисли и го погледна.
— Какво?
— Вода. Жадни сме. Минималните стандарти при задържане според Женевските конвенции. Като стана въпрос за това, санитарните условия в лагера изглеждат като цяло добри, но върху ареста може да се поработи още.