— Как е изглеждал бардакът?
— Бял, може би измазан. Едноетажен.
— Описа ли района, в който се намира?
— Било е тъмно и е бил пиян.
— От какво са били построени сградите наоколо? От тухли? Кирпич?
— Не се сетих да го питам. Защо?
— Според онова, което прочетох, различните бедняшки квартали са изградени от различни материали в зависимост от това кога са строени. Това би могло да ни помогне.
— Май каза, че околните постройки били от меденки.
Тейлър се загледа раздразнено през прозореца. Броуди разбираше защо. Очевидно беше започнала да задълбава настървено в топографията на Каракас и единствената причина да не присъства в разговора по мъжки с Ал Симпсън беше, че е жена. Освен това първоначалните лъжливи показания на Симпсън поставяха под въпрос и сегашните му. И може би Тейлър не беше склонна да се доверява особено на накиснатите в ром спомени на семеен бизнесмен, който се опитва да забрави онова, което са го помолили да си спомни.
Броуди се смяташе за рационален човек, но през годините беше изградил известно уважение към стойността на усещането, инстинкта и точността на мъжкото око в полутъмен задимен бардак. Вярно, случваше се единственият ти свидетел да е пълно лайно, на което не може да се разчита. Тогава ти се налага да отстъпиш крачка назад и да погледнеш нещата от различен ъгъл. Но Кайл Мърсър беше на свобода — беглец с убийствени умения, който вече беше виновник за смъртта на двама души и беше убил неколцина други. Това беше единствената следа, с която разполагаха. А трябва да проследиш всяка следа, дори ако те отведе в ада, в Ню Джърси или в Каракас.
8.
Продължиха на изток към Нюарк по I-78. Часът пик беше преминал и трафикът не беше много натоварен.
Тейлър преглеждаше на таблета си някакви статии за мястото, на което отиваха.
— Взе ли си паста за зъби? — попита тя. — Пакет за първа помощ? Буквално всичко, което би ти потрябвало?
Броуди си помисли за бързото събиране на багажа след срещата си с Домброски — просто беше нахвърлял в отворения куфар нещата, които му се бяха оказали подръка.
— Трябва да приемем, че ще ни е трудно да открием дори най-основните неща, след като кацнем — продължи тя. — Магазините са празни. Хората висят с часове на опашки за малкото налични неща. Прилича ми на проблем, който дори парите не могат да решат.
— Парите решават всички проблеми.
— Не и там, където отиваме — отвърна Тейлър. — Нека се отбием в някоя аптека.
— Нека не го правим.
— Можем да вземем още един сак и да го напълним с допълнителни неща. Храна, неща за първа помощ. С тях можем да си спечелим малко благоразположение по улиците на Каракас.
Броуди се замисли над думите ѝ.
— Идеята не е лоша.
— Можеше да кажеш, че е добра.
— Можеше.
Броуди излезе от магистралата няколко километра преди летището и джипиесът им откри супермаркет близо до изхода. Взеха стоки от първа необходимост и купиха сак, който напълниха с лекарства без рецепти, бинтове, батерии, консерви и дребни неща за хапване. И двамата изтеглиха по четиристотин долара от банкомата, ако им се наложеше да подкупят някого, за да минат през паспортната и митническата проверка в Каракас.
Платиха със служебната карта на Броуди и излязоха. Броуди метна сака на задната седалка и си помисли за съдържанието му. Самобръсначки. Аспирин. Марли и шоколад. Депресира се при мисълта, че стоките от евтиния магазин на три минути път от магистралата ще се превърнат в съкровище, щом кацнат. Беше му се случвало да се сблъсква с бедността и мизерията на Америка покрай работата си, от караваните в Алабама до най-лошите жилищни сгради, които можеш да намериш в Бронкс. Пътуването в чужбина обаче го беше запратило в нови дълбини, в места, където цивилизацията и човешкото достойнство почти не съществуваха. Места, където сякаш нямаше дъно.
Върнаха се на магистралата и Броуди си помисли за човека, заради когото беше тази мисия. Кайл Мърсър. Хлапе от Сан Диего, от семейство от средната класа, което мечтаело да стане войник и трябвало да надживее военните си фантазии в реалния свят. И се справило отлично. Какво всъщност означаваше това? Какво беше да се стремиш към подобна цел, да имаш идея за воина, който искаш да станеш, и да го направиш?
Отношенията на самия Броуди с войниклъка бяха съвсем различни. Той беше израснал в Либърти, Ню Йорк, малко градче западно от долината на Хъдсън. Беше единственото дете на Клара и Артър Броуди, стари хипита, които купили стара фермерска къща в началото на седемдесетте и я стегнали със собствените си ръце, след което се заели да отглеждат зеленчуци и пилета. Продаваха част от продукцията си на местен бакалин и се хващали от време на време на работа за малко пари или стари дрехи. „Дойдохме за Уудсток и така и не си тръгнахме“. Броуди беше чувал безброй пъти тази стара шега от баща си като малък и тя не беше далеч от истината.