— Ясно. — Броуди беше сигурен, че Мърсър говори за операция „Флагстаф“, но той не беше използвал името, затова и Броуди не го споменаваше. То беше за по-нататък. — Още не съм сигурен какво точно правиш тук.
— Убивам врагове на чависткия режим и така злепоставям Уорли. Може би от Вашингтон ще го отзоват, както го отзоваха от Афганистан. Но после просто ще го пратят да оплеска нещата на някое друго място, защото са тъпи, а Уорли разправя на всички, че е умен. И вместо да си плати, задето е оплескал нещата, го награждават с ново поръчение. — Мърсър погледна Броуди. — В истинската армия, в която служихме ние с вас, един офицер с досие като неговото ще бъде разжалван и уволнен. Но в света, в който живее Уорли — в света на пушека и огледалата — идиотите си мислят, че той си върши добре работата.
— Сигурен съм, че е на път да стане генерал.
— И аз. Но няма да живее достатъчно дълго, за да се наслади на новите си пагони.
— Е, все пак си мисля, че военният съд може да е по-добрият начин за слагане на край на кариерата му.
Мърсър пропусна думите му покрай ушите си.
— Малко хора знаят това, но Съединените щати обучават в Колумбия паравоенни части, които да нахлуят във Венецуела.
Всъщност Броуди познаваше двама таксиметрови шофьори, които бяха наясно с това.
— Групата се води от недоволни венецуелски офицери и, естествено, се финансира от Съединените щати. Ще бъда готов да се разправя с тях, след като събера повече хора. Междувременно Уорли привлича настроени срещу режима политици, журналисти, духовници, бизнесмени и офицери, за да оформи историята и да скрие ролята на Америка в тази инвазия, ако тя успее да свали правителството. Моята работа е да убивам тези хора и аз правя точно това. А Уорли се насира от страх.
— Ясно. Но ако погледнеш по-голямата картина…
— Аз харесвам малката картина. И ако Уорли бъде отзован от Сената и назначен в някоя друга дупка, ще го последвам до края на света. Играя дългата игра и ѝ се наслаждавам. И той го знае. Сигурен съм, че не е спал добре и една нощ, откакто разбрах, че е тук.
Макар и с неохота, Броуди беше впечатлен от амбициозните цели на Мърсър. Ако не друго, те показваха, че той е запазил нещо от дисциплината и тактическото си мислене, на които е бил обучаван. И това можеше да е единствената част от ума му, запазила някаква яснота.
Тейлър, която слушаше внимателно, каза:
— Ако това е животът ти и причината да го живееш, съжалявам за теб.
Той я погледна.
— Аз харесвам живота си.
— Харесваш… това? — Тя посочи тъмната джунгла.
— Да. И когато един ден се разчуе, че прочутият дезертьор Кайл Мърсър е събрал във венецуелската джунгла армия, която да помогне на социалистическия режим, ще ме нарекат американският Че Гевара. — Дори Мърсър реши, че мегаломанията му е смешна и се разсмя. После отново стана сериозен. — Политиката е гадост. Политиците са отрепки. Войниците са истински. Аз съм войник. Не бях пречупен. Нито от талибаните, нито от хората като Брендан Уорли.
Броуди се замисли над думите му. Кайл Мърсър или страдаше от най-лошата форма на посттравматичен стрес, която беше виждал, или беше намерил нова терапия за него.
— И не от хора като Тед Хагърти и приятелчетата му, които използват тези войници и злоупотребяват с тях — продължи Мърсър. — Служителите на ЦРУ заслужават гърлата им да бъдат прерязани.
Броуди погледна Тейлър, която можеше да се съгласи, но можеше и да не се съгласи с това.
— Аз съм законът на джунглата — заключи Мърсър.
Броуди реши, че може би ще е най-добре да продължат нататък, преди сеньор Кайл да реши да им покаже колекцията си от изсушени глави.
— Кайл, има един въпрос, който ни тормози — каза той. — Който тормози всички в армията. И в страната. Защо ти, капитан от Делта Форс, дезертира?
— Не съм дезертирал.
— Отвлечен ли беше?
— Не, опитвах се да не бъда отвлечен.
— От кого?
— От онзи задник, с когото разговарях преди малко.
— Добре. Значи…
— Достатъчно. — Той плъзна към тях мобилните им телефони. — Кодовете ви.
— Тук няма обхват, Кайл — отвърна Броуди.
— Кодовете.
Броуди му каза кода си, Тейлър също.
Мърсър ги набра и прегледа телефона на Броуди, после този на Тейлър.
— Доста интересни съобщения и имейли… Трябва ми време да ги прегледам обстойно.
— Изобщо не е нужно да бързаш — каза Броуди. — Можем да го направим заедно.
Мърсър погледна телефона на Тейлър.
— Въздушни снимки на Кавак… реката… Все още не съм сигурен как сте намерили Кемп Тъмбстоун… — Той вдигна очи. — Това е името на лагера ми.