Емилио каза нещо на Тейлър и тя отговори. После поиска agua и Емилио ѝ отговори с усмивка. Пазачът им беше от най-изтънчените.
Броуди забеляза, че петимата мъже на Емилио не са отвън — явно се бяха заели с разтурването на лагера. Или пък беше време за обяд. Така или иначе, като че ли пред вратата щеше да остане единствено Емилио, който да пази двамата си оковани затворници, единият от които вероятно щеше да бъде пребит по-късно, а другият — жената — изнасилена. Това не беше добре. Затова нямаше да се случи.
Емилио погледна новия си часовник, каза още нещо на Тейлър и излезе, като затвори бамбуковата врата. Броуди беше забелязал, че вратата е без катинар — от него нямаше нужда — така че ако Емилио не стоеше от другата страна, Броуди и Тейлър теоретично биха могли да извлекат или изнесат дънера и да стигнат с него до реката. Няма затвор, от който да не може да се избяга, а този, който изглеждаше по-скоро като арест за наказания, беше замислен като единичен, поради което Броуди и Тейлър деляха един чифт окови, прикрепени за тежест, която сам човек не можеше да вдигне. Е, това помещение беше задържало Тед Хагърти от ЦРУ, чиято кръв още беше по пода, но нямаше да задържи Скот Броуди и Маги Тейлър.
До носа му достигна миризмата на цигарен дим. Броуди погледна бамбуковата врата и видя някакво движение отвън. Може би Емилио.
Тейлър се беше облегнала на стената, очите ѝ бяха затворени.
— Какво ти каза Емилио? — попита Броуди.
— Обичайното.
— По-конкретно.
— Скот, нека аз се тревожа за…
— Не искам картинно описание, а сведения.
— Добре… Каза, че след петнайсетина минути щял да ме заведе при колибата на жените за душ и добро прекарване в леглото. И за цялата вода, която мога да изпия. Както и за малко храна.
— Значи имаме петнайсет минути, преди да дойде да те вземе.
— Предполагам.
— Това означава, че ключовете са у него.
Тя кимна.
— Добре… — Емилио държеше ключовете и пишката му беше станала на кокалче. И вероятно беше сам. Като че ли отговаряше на всички условия за бъдещ труп.
— Знам какво си мислиш, Скот — каза Тейлър. — Не мога да ти помогна… прекалено съм слаба.
— По-силна си, отколкото си мислиш.
— Ще бъда по-силна по-късно… след като получа малко храна и вода.
— Не искам да плащаш за въпросната храна и вода. Нито за душа.
— Ти самият каза, че трябва да направя онова, което трябва — напомни му тя. — И ще го направя.
— Положението се промени. Трябва да се махнем оттук.
— Каза, че е най-добре да го направим през нощта.
— Не разполагаме с толкова време.
— Остави ме да си почина… ще си помисля.
— Добре.
Тя сложи ръка върху неговата.
— Извинявай, но изобщо не съм във форма…
— В отлична форма си.
— Ти как си?
— Останало ми е гориво за няколко часа.
— Ще ти донеса храна и вода.
Броуди не беше сигурен, че ще може да го направи и дали изобщо ще се върне. Времето се изчерпваше по-бързо от възможностите им.
Реши да смени темата.
— Е… най-сетне получихме отговорите на въпросите на всички.
— Уорли вече е разполагал с тях.
Броуди кимна. А също и Трент и всички в разузнавателната общност, имали нещо общо с операция „Флагстаф“, което очевидно включваше и предишния обитател на тази колиба. Единственото, което Уорли и приятелите му не знаеха, беше точното местоположение на Кемп Тъмбстоун. Но ако се приемеше, че Хагърти е докладвал преди да бъде заловен, Уорли имаше обща представа къде се намира лагерът на Мърсър и щяха да са му нужни около дванайсет часа да вдигне разузнавателните дронове — или по-малко, ако можеше да действа пряко. След това… или рейд на Специалните части, за чиято подготовка щеше да е нужна седмица, или дъжд от ракети „Хелфайър“, за чието одобряване можеха да минат и няколко дни. А междувременно Маги разполагаше с петнайсет минути, преди да бъде изнасилена, а Кемп Тъмбстоун щеше да бъде преместен.
Тейлър беше изпратила последните им координати на Домброски, който сега чакаше обаждане по сателитния телефон от самолета на Колинс. Въпросът беше дали Домброски ще предаде тези координати на Уорли? Или дали Уорли ще се обади на Домброски за новини? Трудно можеше да се каже какво ще направят. И двамата имаха един и същи чин в една и съща армия, но с това приликите помежду им се изчерпваха.
Така или иначе, сега Кайл Мърсър смяташе, че Кемп Тъмбстоун е на нечий радар и скоро може да се превърне в негово гробище. И затова правеше онова, което би направил всеки командир на партизански отряд — не чакаш да видиш какво ще се случи, а разваляш лагера и изчезваш в гората. И ако си късметлия да имаш заложници, ги вземаш със себе си. Така че добрата новина беше, че животът на Броуди и Тейлър сега струваше повече от един боливар. А лошата — че животът им щеше да се превърне в истински ад. Какъвто е бил животът на Кайл Мърсър в продължение на две години.