Детството му в много отношения беше приятно и направо идилично. Събираше яйца от полозите, сутрин береше зеленчуци, които щяха да се озоват в яхнията за вечеря, играеше си в земите на фермата, които му се струваха безкрайни. Никога не бяха имали много пари, но той изобщо не знаеше за това.
Когато поотрасна, започва да му писва от полуселското полусъществуване на място, което беше подминато от замогването на другите градчета в долината и ставаше все по-безлюдно и бедно. Родителите му бяха напуснали Гринидж Вилидж, за да се свържат отново с природата и, както разбра по-късно, да се откъснат от политическите и духовни битки на шейсетте, когато почувствали, че са ги изгубили в края на десетилетието. Той искаше да извърви този път в обратната посока, да стане част от света, от който се чувстваше изолиран.
С благословията на родителите си и с комбинация от заеми и стипендии се премести в Манхатън и постъпи в Нюйоркския университет, в самия център на някогашното бохемско свърталище на родителите му в Гринидж Вилидж. Това беше свят на вълнуващи първи неща. Първата приятелка. Първото опитване на дрога. Първото прибиране от полицията. Имаше обаче и нещо изненадващо и разочароващо, особено у онези, които бяха от града и скъпите предградия наоколо — някакъв градски провинциализъм, характерен за много от съучениците му, които не поглеждаха отвъд себе си, защото си мислеха, че са центърът на света.
В последната му година светът дойде при тях. Тъкмо се качваше към малката си квартира на петия етаж в Долен Йист Сайд, когато първият самолет удари Северната кула. Беше на улицата със стотици други, когато вторият самолет се заби в Южната, и бягаше от стената пушек, прах и отломки, когато двете кули се сринаха и затъмниха слънцето.
Изкара напълно механично остатъка от учебната година и едва успя да се дипломира. След няколко месеца у дома, през които не го свърташе на едно място, постъпи в армията.
Родителите му бяха съсипани, както можеше да се очаква. Призракът на чичо Реги, по-големия брат на баща му, който беше загинал във Виетнам и за когото почти не се споменаваше, увисна във въздуха. Но постъпването му в армията не беше акт на бунт срещу ляво настроените му родители, нито дори акт на отмъщение срещу онези, които бяха сринали кулите. Той просто се опитваше да намери смисъл в ставащото. И в онзи момент армията му изглеждаше логичен избор.
Започна основното си обучение в същия ден, в който държавният секретар Колин Пауъл показа на заседание на Общото събрание на ООН епруветката с антракс, едно от предполагаемите оръжия за масово поразяване на Ирак. Четири месеца по-късно беше пратен във Форт Луис в щата Вашингтон заедно с целия Втори пехотен батальон към Трета ударна бригада. Шест месеца по-късно патрулираше в центъра на Багдад. Спомняше си много ясно първия път, когато стреляха по него. Никога нямаше да забрави първия другар от взвода, който беше убит.
Приближаваха изходите за терминалите. Над тях с рев прелетя „Еърбъс“ със спуснати за кацане колесници.
— Коя е авиокомпанията? — попита Броуди.
— „Копа“.
— Какво е това, по дяволите?
— Националната авиокомпания на Панама. И единствената, която може да ни откара от Нюарк до Каракас в последния момент. Имаме тричасов престой в Панама Сити.
— Следващия път резервирай частен самолет.
— От пътния отдел ни отпуснаха пари за бизнес класа.
Естествено. Армията се изръсваше за бизнес класа само когато мястото, на което отиваш, е пълна дупка. Значи това беше официално потвърждение.
Броуди видя изхода за дългосрочния паркинг. Ако всичко минеше по план, нямаше да се върнат през това летище. А ако нещата се оплескаха, изобщо нямаше да се върнат. Кой ли щеше да получи шевролета му? Сигурно летището, за да плати за паркинга.
Излезе от магистралата.
9.
От паркинга взеха автобуса совалка до терминала, завериха билетите си, оставиха багажа и минаха през проверката един час преди да обявят полета им. „Копа Еърлайнс“ беше свързана с „Юнайтед“, така че тръгнаха към тяхната чакалня.
Беше малко след десет вечерта и терминалът беше тих. Група туристи с раници се бяха настанили на пода при един от порталите и чакаха закъснял полет до Барселона. На Броуди му се прииска и той да пътуваше натам.