— Скот, изобщо не искам да го напомням, но нямаме сателитен телефон, за да се обадим.
— Вярно. Забравих. Може да видим дали Мърсър е още на онази платформа със сателитния ни телефон.
— Майтапиш ли се, или съвсем полудя?
— Нито едното, нито другото. А може би и двете.
Останаха клекнали, като се вслушваха в звуците наоколо. Стрелбата от стрелбището беше спряла, така че Мърсър явно беше прекратил тренировките и всички се готвеха да напуснат лагера. Или бяха отишли да обядват. Трудно можеше да се каже какво става в Кемп Тъмбстоун. Но ако някой дойдеше да смени Емилио, за да може да вземе душ с пленницата, щеше да мине по тази пътека. Рано или късно някой щеше да намери Емилио и Броуди искаше отдавна да се е махнал, когато този момент дойде.
— Скот?
— Можеш ли да издържиш преход през джунглата?
— Докъде?
Вече беше мислил по този въпрос.
— Границата с Бразилия е на по-малко от сто и петдесет километра. Четири или пет дни път.
Тя се замисли.
— Минах курса по оцеляване в Браг.
— Как се представи?
— Както всички други. Отлично.
— Яде ли змия?
— Да.
— Добре. Но… реката е по-лесен начин да се измъкнем, ако имахме лодка. Но няма да е лесно да стигнем до лодката… — Той я погледна. — Предлагам да изберем пълната програма. Отиваме да видим дали Мърсър още общува с природата на рибарската платформа. Ако го прави, имаме него, сателитния телефон и лодката. Ако го няма, пак имаме лодката.
— Ако е още там.
— Да… но там има и други лодки. Онези на калната ивица. Реката е изходът, Маги. Ако не друго, можем да я преплуваме до отсрещния бряг, по-далече от тия шибаняци. Можеш ли да плуваш?
— Мога. Но и крокодилите и пираните могат.
— Май ни остават само лоши възможности.
Тя кимна и като че ли се замисли върху лошите възможности.
Броуди беше сигурен, че биха могли да оцелеят четири-пет дни в джунглата, като се хранят от каквото им даде земята. Но земята също можеше да се нахрани с тях. Представи си се в прегръдката на питон. Спомни си съвета на Колинс по темата: вървете по реката. Припомни си и какво го бяха учили за измъкването от плен — самото измъкване е лесно в сравнение с това да не бъдеш заловен. А вземането на командира на лагера като пленник при бягството не влизаше в курса.
Тейлър внезапно се изправи.
— Да видим дали Мърсър и лодката са все още там.
Той я погледна.
— Сигурна ли си?
— Каква е целта? Оцеляване или изпълнение на мисията?
— И двете.
— Тогава да го направим.
— Нали разбираш, че ако ни хванат, ще си платим за убиването на Емилио?
— Скот, разбирам, че сме мъртви, ако останем тук. Да вървим.
— Добре.
Броуди тръгна по пътеката, като вървеше бързо, но не толкова, че да не може да се оглежда. Беше изтощен, а жегата ставаше непоносима. На няколко пъти погледна назад към Тейлър. Тя го следваше, очевидно с нов прилив на енергия.
Стигнаха до място, където пътеката се пресичаше от друга.
— Ако продължим напред, ще приближим прекалено много центъра на лагера, където видяхме колибата на жените — прошепна Броуди. — Трябва да слезем при реката. Щом стигнем до нея, може да ни се открият и други възможности.
Тя кимна и вдигна радиостанцията до ухото си.
— Нищо особено. Чакай… някой се опитва да се обади на Емилио…
— Да се опитва. Давай напред.
Забързаха към реката, която трябваше да е на десетина-петнайсет минути път. Когато приближиха един завой, видяха някаква жена. Броуди бързо клекна в поза за стрелба и едва не дръпна спусъка, но после видя, че това е най-обикновена жена с кошница пране на главата.
Свали пистолета и се изправи. Жената спря и двамата се взряха един в друг. Тейлър каза:
— Buenos dias, señora.
Жената отвърна на поздрава. Тримата продължаваха да стоят на пътеката. Е, какво се казва след „Buenos dias“? Може би: „Какво правите тук?“.
Тейлър заговори, жената отвърна и Тейлър преведе:
— Хуанита ни пожелава да се приберем живи и здрави у дома.
— Ясно… — И най-добрият начин да си гарантират това беше да проснат Хуанита в безсъзнание и да я скрият в храстите.
Хуанита продължаваше да гледа Броуди в очите, за да не ѝ се налага да вижда отново пистолета.
— Скот?
— Добре… — Броуди се усмихна на Хуанита, отдаде ѝ чест и мина покрай нея, следван от Тейлър. — Нито едно добро дело не остава ненаказано.
— Всяко добро дело се записва от ангелите.
— Ще проверя, когато отида при тях.
Продължиха по пътеката и Броуди зърна реката пред тях. Приближиха още и вече можеше да различи и калната ивица, на която бяха видели лодката — същата, на която беше слязла Кармен, когато двамата с Мърсър бяха дошли от Кавак. Броуди вече знаеше добре къде се намира и ускори крачка към реката — към магистралата на джунглата. Или към техния път към славата, ако Кайл Мърсър все още беше на рибарската платформа по-надолу.