Минаха покрай обменно бюро и Тейлър реши да смени малко долари срещу венецуелски боливари. Един екран показваше курсовете в реално време, но там, където трябваше да бъде изписан курсът на боливара, нямаше нищо.
— Искам да обменя венецуелски боливари — каза Тейлър на мъжа на средна възраст зад стъклото.
— Съжалявам, госпожице, но вече не работим с боливари. Пазарът е прекалено нестабилен. Ще трябва да обмените валута на място.
— Нали ти казах, че е лоша идея за меден месец — каза Броуди и се обърна към мъжа. — Предложих ѝ да идем във Венеция, а после тя ми каза, че не ме е чула правилно.
Мъжът го изгледа неразбиращо и Тейлър помъкна Броуди от гишето.
— Надявам се, че се забавляваш.
— Все някой трябва да го прави.
Намериха чакалнята на „Юнайтед“, която беше близо до изхода им. Показаха паспортите и билетите си на младата жена на рецепцията, подписаха се и влязоха.
Мястото беше приятно, особено като се имаше предвид, че летището се славеше като най-лошото в Америка след „Ла Гуардия“. Имаше добре зареден бар, бюфет и меки удобни кресла, в които да заспиш и да си пропуснеш полета.
— Какво ще пиеш? — попита Броуди.
— Портокалов сок — отвърна Тейлър, докато сядаше и вадеше таблета си.
Броуди отиде при бара и поръча сок за нея и уиски със сода за себе си.
Когато се върна с питиетата, Тейлър четеше нещо на таблета.
— Свалих информация от Държавния департамент — каза тя. — Боливарът се е обезценил почти напълно от идването на власт на Мадуро през две и тринайсета. Опитали се да контролират изкуствено обменните курсове, но тъй като внасят почти всичко, не им се получило. Можеш да похарчиш месечна заплата за четвърт килограм пиле и разни други такива.
— Ще прескочим пилето. А какво е положението със сигурността?
— Несигурно, но не хаотично. Опозицията е разбита и вече няма много размирици.
Е, това беше добра новина. Но като се имаше предвид положението, нещата можеха да се променят за миг. Броуди беше посещавал достатъчно прецакани места, за да разбира отровната смес от отчаяние, гняв и страх, пропиваща нестабилните общества. Щом никой не е излязъл на улиците да протестира, значи хората са се събудили по-изтощени, отколкото гневни, или по-уплашени, отколкото храбри. Но утре можеше да е различно. Можеше да избухне истинска гражданска война и това щеше да направи работата им по-трудна.
— Освен това — каза Тейлър — Държавният департамент предупреждава да не се пътува до Венецуела. Но това не е изненадващо.
Държавният департамент даваше два типа съвети за пътуване до проблемни места — тревоги и предупреждения. Тревогите бяха краткосрочни и обикновено свързани с природни катастрофи, епидемии или предстоящи избори, които могат да доведат до стачки и протести. Предупрежденията пък бяха за места, смятани от властите за прецакани в дългосрочен план. Венецуела попадаше във втората категория. Никое предупреждение на Държавния департамент не беше добро за развитието на туризма.
Броуди отпи дълга глътка и си помисли за дестинацията им. Венецуела все още не беше полицейска държава като Куба или хаотичен провал като Сомалия. Но беше страна на ръба, в икономическа безизходица, със слаби и корумпирани институции и правителство, което беше открито враждебно към американските интереси. Място, където вероятно можеш да промениш много правила, особено ако имаш достатъчно средства. Но онези, които искат да ти прецакат деня, също можеха да го направят.
Бръкна в чантата си и извади пътеводителя за Венецуела, който Тейлър беше взела от пътния отдел в Куонтико. Прелисти на Каракас и се спря на любимия си раздел — Опасности и неприятности. Този тип книжки обикновено бяха пълни боклуци и се опитваха да пускат шегички, когато говореха за съмнителни места, на които биха могли да се озоват читателите им. „Могадишу има богата и пъстра културна история, но гледайте никога да не излизате от хотела си“. Тук обаче авторът изобщо не се церемонеше в описанието си на Каракас. Повечето квартали трябваше да се избягват напълно. „Безопасните“ бяха такива само по светло, при това само когато си в превозно средство. Убийствата и отвличанията бяха повсеместни, ченгетата не правеха нищо. Всъщност те често бяха по-опасни и от престъпниците. Всяка свързана със сигурността служба в страната, включително митницата и паспортният контрол на летището, трябваше да се смятат за криминално корумпирани, а представителите на властта често се опитваха да тормозят и изнудват чуждите посетители. И изобщо не си падаха по американци.