— Сега се обаждам на полковник Домброски, за да му докладвам.
— Добре… и между другото, полковник Домброски ме остави с впечатлението, че вие и госпожица Тейлър напускате страната, както ви е било наредено.
— Определено напускаме страната, макар и не точно както ни бе наредено.
— Как стигнахте до мястото, където се намирате сега?
— Вероятно по същия начин, по който го е направил и Тед Хагърти. Съжалявам за случилото се с него — добави Броуди.
Уорли не отговори; сигурно си мислеше, че Броуди и Тейлър би трябвало да споделят участта му.
— Радвам се, че не работите за мен — все пак каза той.
— Значи сме трима. Четирима, ако броите капитан Мърсър.
Уорли нямаше какво да отговори на това, така че каза:
— Ще вдигна самолета.
Вероятно не го казваше в преносен смисъл.
— Къде ще ни откарат? — попита Броуди.
— Не разполагам с тази информация. Но най-вероятно в Гуантанамо или Панама.
— Стига да не е Каракас.
— Каракас не е безопасно място за вас, господин Броуди. СЕБИН издирва американец на име Кларк Боуман.
Броуди не знаеше дали това е истина, или Уорли се опитва да съсипе чудесния му ден.
— Уредихте ли визи за Луис и семейството му?
— Мисля, че е направено.
— Кажете ми със сигурност, когато се чуем отново.
— Ще проверя. — Тонът на Уорли стана дружелюбен. — Поздравления, че хванахте вашия човек.
— Благодаря. Помощта ви беше много ценна.
— И благодаря, че върнахте куфарчето.
— Съжалявам, че взехме съдържанието му, но ни трябваше.
— Пистолетите у вас ли са? Трябва да държа на отчет всички оръжия.
Явно това беше ден, в който всеки пита кой има оръжие. Е, Броуди имаше пистолета на Мърсър, а Тейлър — глока на Уорли. Броуди обаче реши, че е време да поиграят на „У кого е оръжието?“.
— Съжалявам, Брендан, едва се измъкнахме живи. Дори изгубих обувките си. Ще уредя ОКР да ви обезщети.
— Просто ще го отпиша. Искате ли си кондома?
— Задръжте го. Не ми върши работа.
— Съжалявам да го чуя.
— Но не колкото аз. Е, съмнявам се, че ще се срещнем пак, но беше интересно да работя с вас, полковник.
— Ще се обадя за самолета. Звъннете ми, когато извеждането завърши.
— Ще го направя. Adiós.
— И на вас с госпожица Тейлър.
Броуди изключи телефона, за да пести батерията, и каза на Тейлър:
— Полковник Уорли е разтревожен. Казах му, че нямаме оръжия.
— Ти си по-коварен от него. Всичко наред ли е с извеждането?
— Ще бъде, след като се обадя на Домброски.
— Ами обади му се.
— След малко. — Броуди погледна Мърсър. — Ако бях коварен колкото Уорли, нямаше да му кажа, че сме задържали Мърсър, защото ако той го иска мъртъв, двамата с теб можем да станем косвени жертви.
— Това е ясно. Но ето нещо, което ще те накара да се почувстваш по-добре. От обаждането на Мърсър Уорли знае, че сме говорили с него и че Мърсър вероятно е говорил свободно с нас, тъй като сме били негови пленници. Следователно, независимо дали сме задържали Мърсър, или не, ние знаем неговата история. Така че онова, което Уорли планира за Мърсър, може да планира и за нас, дори да бяхме без него.
— Това наистина ме кара да се почувствам по-добре.
— Обади се на Домброски да ни даде застраховка живот.
— Добре. — Броуди включи сателитния телефон и набра мобилния номер на Домброски.
Телефонът зазвъня, но никой не вдигна, което беше необичайно. Полковник Домброски вдигаше дори когато лежеше на масата в кабинета на проктолога си. Може би сателитната връзка не достигаше до него, или номерът на сателитния телефон приличаше на номера на адвоката на бившата жена на Домброски.
Броуди се тревожеше, че Уорли може и да следи обажданията, затова остави кратко съобщение, което класифицира като „спешно“, после го промени на „много спешно“. „Критично“, както му беше казал веднъж Домброски, се използваше само ако се криеш в килера, защото съпругът на дамата се е прибрал. Налагаше се да остави телефона включен и да чака обратно позвъняване.
— Трябваше да се обадиш първо на него.