Броуди си представи как един ден Кайл Мърсър чука на вратата му. Или на тази на Тейлър — ако вратите им бяха различни.
Никога не се беше замислял за хората, които прибира зад решетките. Те бяха предимно смотаняци, бунтари и глупаци, които не представляваха опасност след освобождаването им. Кайл Мърсър обаче беше друга порода — умна машина за убиване, която имаше да си връща, при това много.
Така че… може би Уорли е бил прав, но поради погрешни причини. Може би капитан Мърсър трябваше да умре — не само за да му бъде затворена устата, но и за да си плати за престъпленията, които можеха да объркат съда — но не и другите замесени в случая.
Броуди погледна пистолета в ръката си — пистолета на Мърсър. Ако беше сам или с някой, който виждаше нещата като него, Мърсър щеше да е мъртъв секунда след като беше пуснал оръжието и бе вдигнал ръце.
Погледна назад към Маги Тейлър. Тя имаше морален компас, въпреки че стрелката му малко се колебаеше. В момента ѝ беше малко ядосан, но беше сигурен, че някой ден ще ѝ благодари, че му е попречила да действа според най-лошите си и примитивни инстинкти. Без жени щеше да има постоянна война и хаос. С тях имаше само хаос.
Броуди вдигна ръка да спрат. Засече координатите; сателитният телефон продължи да бибипка, а иконата на батерията вече беше празна и примигваше. Той изключи телефона и тръгна към Тейлър, която се беше свлякла на колене.
— Кимни, ако искаш да ме убиеш — каза той на Мърсър, докато минаваше покрай него.
Мърсър закима ентусиазирано.
Броуди клекна до Тейлър.
— Как си?
— Краката ми се схващат.
Един от първите симптоми на силно обезводняване. Нататък ставаше неудържимо и все по-лошо.
— Ще се оглеждаме за вода. Можеш ли да станеш?
Тя се помъчи да се изправи и едва не падна. Броуди я подхвана и ѝ помогна да седне.
— Добре съм…
— Не си. — Той стана и огледа растителността около тях, после се върна при Мърсър. — Кое става за ядене? Кое има вода? — Развърза превръзката на устата му и извади носната кърпа.
Мърсър си пое дълбоко дъх.
— Задник.
— Това става ли за ядене? Хайде, Кайл. Живял си по тези места. Всички сме в един кюп. Бъди добър войник.
Мърсър отново си пое дъх.
— Уорли ще ме убие — каза той. — Ще убие и вас двамата.
— Остави ме аз да се тревожа за полковник Уорли. Не искаме да умрем от топлинен удар, нали? Какво тук става за ядене и пиене?
— Много неща… — след кратко колебание отвърна Мърсър. — Корен на маниока… някои плодове… — Той погледна гъстата джунгла и тясната пътека. — Най-лесни са лианите. Върховете им са воднисти и стават за ядене.
— Като върховете на аспарагус ли?
Мърсър не отговори и Броуди му каза да седне, извади ножа си и навлезе в храстите. Имаше лиани, които висяха от дърветата, и други, които пълзяха през храстите и по земята, така че не беше трудно да намери сочни зелени върхове и да отреже около трийсетина.
Върна се на пътеката и отиде при Мърсър.
— Първо ти. — Натика едно връхче в устата на Мърсър и той го сдъвка и преглътна.
— Допълнително?
Мърсър кимна и Броуди му даде още едно връхче.
— Развържи ме — каза Мърсър. — Трябва да се изпикая.
— Още малко и ще поискаш да ти го държа. Пикай в гащите.
Броуди отиде при Тейлър и двамата си поделиха останалите връхчета, след като ги избърсаха в мръсните си тениски.