Докато самолетът потегляше от изхода, Броуди и Тейлър се спогледаха. Това изобщо не можеше да се сравнява с гонене на селяндури от Кентъки.
Броуди си представи дните и седмиците, които им предстояха, и как пътуват в обратната посока. Надяваше се да е в частен самолет под прикритието на мрака, с капитан Кайл Мърсър, закопчан за седалката си.
Хубаво беше да си представяш успешен край. Както казваха в армията, провалът не беше вариант. Шегата в Ирак беше „Ще се прибереш у дома с КМЗ“, което не означаваше Конгресен медал за заслуги, а „ковчег с метални закопчалки“. Кофти майтап.
III.
Каракас, Венецуела
Август 2018
11.
Докато самолетът подхождаше към летище „Симон Боливар“, Броуди се загледа през прозореца.
Карибският бряг се простираше пред тях, разпенените вълни проблясваха в оранжево под лъчите на слънцето, а сивите писти на летището сякаш прорязваха вътрешността. Малкият пристанищен град Майкетия се гушеше до брега и продължаваше по подножието на зелените крайбрежни планини, които се губеха в облаците и скриваха от поглед Каракас.
Когато самолетът зави наляво и спусна колесници, пред тях се разкри по-добър изглед към брега западно от летището, с редиците къщи и няколко яхтклуба, в които бяха хвърлили котва искрящо бели яхти. Броуди забеляза нещо като курорт с шезлонги, чадъри и сламени колиби. Въпреки недоимъка в страната на плажа като че ли имаше доста хора. Запита се дали и Кайл Мърсър не е сред тях.
Кацнаха гладко, слязоха от самолета и тръгнаха към гишетата за паспортна проверка. Неколцина от охраната на летището — с черни униформи и автомати в ръце — не сваляха погледи от тях. Един изсумтя одобрително при вида на дамата гринго, а останалите се разсмяха.
— Попитай ги дали няма да се съгласят да ти позират за снимка — каза Броуди. — Можем да я пратим на Домброски.
— Стига тъпи шеги, ако обичаш. На мисия сме. Във вражеска територия. Отваряй си очите на четири.
— Имам очи и на тила.
— Но пък си си заврял главата в задника.
Минаха покрай голям фототапет, показващ природните чудеса на Венецуела, сред които висок водопад и планински плата, заобиколени от джунгли. Отдолу пишеше VENEZUELA — CONOCERLA ES TU DESTINO.
— Венецуела — твоя съдба е да я познаеш — преведе Тейлър.
— Аз пък си помислих, че пише „Стигнахте дестинацията си“.
— Остави превеждането на мен.
Опашката за чужденци беше къса и Броуди се огледа да види кой друг е толкова луд или тъп, че да дойде тук. Имаше неколцина европейски туристи, пътници от Източна и Южна Азия, както и приличащи на латиноамериканци мъже и жени, вероятно от съседните страни.
Когато дойде техният ред, Броуди и Тейлър отидоха заедно на гишето. Служителят, който взе паспортите им, имаше намръщена физиономия и униформа, която беше няколко номера по-голяма за дребната му фигура. Той сканира визите им, което не вдигна тревога, после започна да прелиства страниците на паспортите им, като прояви особено голям интерес към този на Броуди. Броуди беше свикнал с допълнителното внимание при паспортни проверки по целия свят — различните печати и визи от места като Карачи, Аман и Кабул естествено будеха подозрение. Ако го бяха предупредили малко по-рано за мисията, щеше да се погрижи да си извади чист паспорт.
Агентът го попита нещо на испански и Броуди го зяпна с израз на искрено неразбиране. Мъжът повтори въпроса си, като смушка с пръст страницата с туристическата му виза.
Тейлър реши да си спести отличния испански и попита:
— Habla inglés?
Служителят се намръщи още повече и се обърна към Броуди.
— Защо Каракас?
— Туристи.
— Работа?
— Управление на отпадъци — отвърна Броуди.
Служителят ги зяпна, като местеше поглед от Броуди към Тейлър и обратно. Броуди се зачуди дали не е дошло времето за подкуп. Можеше да види поне две охранителни камери, насочени към гишетата. Макар че това може би нямаше значение в страна, която беше корумпирана до сърцевината си, и трябваше просто да си платят входната такса, за да продължат. Опипа няколкото двайсетачки в джоба си, като се мъчеше да разгадае ситуацията.
Преди да успее да направи нещо, служителят удари печат на двата паспорта и ги плъзна към тях.