— Добре дошли във Венецуела — каза без никакъв намек за искреност.
Взеха багажа си от въртележката и тръгнаха към митницата, която представляваше четирима униформени служители до дълги маси пред стена от плексиглас. Броуди се надяваше, че това е последната бариера, преди да намерят шофьора си и да стигнат до хотела.
Забеляза, че всички служители гледат към тях, въпреки че и други пътници вървяха към митницата. Влязоха в една от начертаните пътеки с надпис NADA QUE DECLARAR и приближиха един служител — висок слаб тип с изсечени черти и табелка на гърдите, на която пишеше „Suárez“. Връчиха му митническите си формуляри, сеньор Суарес ги погледна и попита:
— Хотел „Ел Дорадо“?
— Si — отвърна Броуди.
Агентът рязко стовари длан на масата — знак да сложат багажа си на нея.
Те се подчиниха и сложиха ръчните си чанти и чекирания багаж. Без да бърза, сеньор Суарес го отвори и прерови вещите им, като обърна особено внимание на бельото на Тейлър. Когато отвори сака с шоколади и тоалетни принадлежности, погледна въпросително Броуди.
— Подаръци — каза Броуди.
Суарес затършува в сака, като опипваше подплатата. После извади пакетче самобръсначки за еднократна употреба, погледна ги за момент и без нито дума го напъха в джоба си. Взе също и шишенце аспирин. Нямаше вид на човек, който се нуждае от бръснене, но очевидно го мъчеше главоболие.
Отново погледна Броуди.
— Dólares?
— Si — отвърна Броуди.
— Dónde?
— В портфейла ми.
— Cartera — преведе Тейлър.
— Cuánto?
— Просто малко мангизи за поркане — каза Броуди.
Суарес го погледна неразбиращо. Тейлър се намеси и каза нещо на испански. Размениха няколко реплики и стана ясно, че сеньор Суарес има проблем.
След още няколко разменени реплики с Тейлър той посочи една врата и каза рязко:
— Por ahi.
Те си взеха багажа и го последваха през вратата без прозорец. Броуди се надяваше, че това е просто някакъв ритуален тормоз на американски империалисти и ще си тръгнат след кратко задължително разпитване, последвано може би от размяната на няколко долара.
Влязоха в малка стая с трептящи флуоресцентни лампи и натикано в единия ъгъл знаме. Суарес седна зад голо метално бюро и посочи двата сгъваеми стола срещу себе си. Броуди и Тейлър седнаха.
Суарес каза нещо на испански, докато гледаше ту единия, ту другия. Тейлър отговори.
Докато двамата разговаряха, Броуди забеляза малък портрет в рамка на президента Мадуро, окачен накриво на стената зад Суарес.
През февруари 2011 Броуди се беше озовал в Дамаск по следите на служител от армейското Централно командване, който се беше замесил в контрабанда на оръжие през сирийско-йорданската граница. Там се запозна с един германски емигрант, Маркус, който прекаляваше с пиенето и пушенето. Една вечер, докато седяха на наргиле и бири в едно кафене в Стария град, Маркус посочи стената зад Броуди, на която висеше портрет на президента Башар ал-Асад. И той беше окачен накриво.
„Ето такова е това място, приятелю — каза Маркус. — Мизерна диктатура, в която всеки се страхува достатъчно от Асад, за да окачва портрета му, но не го обича достатъчно, за да го постави изправен. Видя ли какво се случи в Тунис? В Египет? Онова там е нищо в сравнение с това, което ще се случи тук. Тази страна ще експлодира“.
И след няколко седмици стана точно това. Дали и Венецуела не беше на ръба?
— Броуди — рязко прошепна Тейлър.
Той фокусира вниманието върху сеньор Суарес, който очевидно му беше задал въпрос, който бе минал покрай ушите му.
— Паспортът — каза Тейлър. — И портфейлът.
— Кажи му, че не си давам портфейла на човек, който не е насочил пистолет към мен.
— Броуди.
Броуди сложи паспорта и портфейла си на бюрото до тези на Тейлър, която беше добавила и разпечатка на хотелските им резервации и графика на полетите им. Суарес отвори двата паспорта на визите им и ги прегледа заедно с митническите формуляри. После отвори портфейлите им, извади пачките двайсетдоларови банкноти и прегледа кредитните им карти и шофьорските книжки. Двамата бяха оставили военните си документи в жабката на колата на Броуди; Броуди също се беше сетил да остави военната си Mastercard, която наред с много ниския годишен процент на разходите имаше драматичен силует на бронетранспортьор „Страйкър“, в който беше прекарал най-лошите моменти от най-дългата година в живота си. Картата му беше добро напомняне за по-трудните времена, когато плащаше с нея покупките си в „Трейдър Джо“. Беше си помислил, че зарязването на картата е проява на прекалена предпазливост, но ето че този кретен преглеждаше всичко.