Суарес погледна Броуди и го попита нещо.
Тейлър понечи да отговори, но Суарес вдигна ръка, за да я накара да млъкне, и даде знак на Броуди.
— Иска да му кажеш защо сме тук — каза Тейлър.
— Защо не пита човека, който говори испански?
— Защото ти имаш хуй — отвърна Тейлър.
— Туристи сме — каза Броуди. — Дошли сме да се докоснем до прекрасната ви страна. — И добави: — Това е съдбата ми.
Докато Тейлър превеждаше, Суарес не откъсна поглед от Броуди. После попита още нещо на испански.
— Интересува се какво смятаме да видим и правим, докато сме тук, тъй като визите и резервациите за обратния ни полет са за един месец, а хотелът ни в Каракас е само за седмица.
Броуди продължи да гледа Суарес, докато ѝ отговаряше.
— Добър въпрос. Може би ти ще му отговориш.
Тейлър заплямпа на испански, като описваше различните места, които смятат да посетят извън Каракас. Броуди схвана думата „Амазонас“ и може би нещо за круиз по река. Очертаваше се приятно пътешествие.
През цялото време Суарес се взираше в него. Това вече ставаше шантаво. Суарес попита още нещо.
— Пита колко още пари носим със себе си — преведе Тейлър.
Броуди му отвърна със същия немигащ поглед.
— No más.
Суарес каза нещо и потупа банкнотите на бюрото.
— Не ни вярва — каза Тейлър. — Казва, че американците, дошли за цял месец, носят повече пари в брой.
Броуди мислено наруга хората на Хакет, че са им уредили едномесечни визи. Явно бяха решили, че мисията ще бъде продължителна, и не искаха да рискуват агентите им да бъдат изхвърлени от страната по средата ѝ, но би трябвало да се сетят, че такъв дълъг престой ще се набие на очи. Идиотите от задния ешелон в пехотна дивизия, повечето от които никога не са виждали сражение, можеха да те убият по-бързо и от противников войник. В ОКР не беше много по-различно.
Суарес заговори отново и Тейлър преведе.
— Казва да му покажем всичките си долари, иначе ще бъдем претърсени подробно. Недекларирането на пари в брой било сериозно престъпление.
Броуди погледна усърдния митничар. При по-внимателно вглеждане чертите му не бяха толкова изсечени, колкото изпити. Той също не изпълваше съвсем униформата си, подобно на мъжа на паспортното бюро. По време на полета Тейлър му беше прочела, че недостигът на храна бил толкова сериозен, че средностатистически всеки венецуелец бил свалил по осем и половина килограма от теглото си. Очевидно това се отнасяше дори за служителите, чиято странична работа беше да ошушкват туристи.
Броуди отново погледна портрета на президента Мадуро. Тлъстите му, добре охранени черти бяха килнати. Мизерна диктатура.
Броуди върна погледа си върху Суарес и повтори:
— No más.
Суарес го изгледа кръвнишки и заговори бавно и натъртено, като се постара презрението му да премине през езиковата бариера.
— Вие сте гости в страната ми — преведе Тейлър. — Добрите гости уважават правилата на домакина, но американците не са сред тях. Американците си мислят, че могат да определят правилата навсякъде.
На Броуди вече му беше писнало от всичко това.
— Колко ще ни струва да се махнем оттук? Cuánto?
Тейлър продължи да превежда.
— Каза, че е трябвало да обявим всичките си пари в митническите декларации и тъй като не сме го направили, глобата е двеста долара.
— Не — каза Броуди.
Суарес продължи да го гледа, докато Тейлър превеждаше; после погледна банкнотите на бюрото, които вероятно бяха повече от годишната му заплата. Отброи сто, добави още шейсет, защото беше ядосан, напъха ги в джоба си и стана. Посочи останалите пари и документи и каза нещо на Тейлър на испански. Тя отговори, двамата си събраха нещата и Суарес ги изведе навън.
— Благодаря за топлото посрещане — каза Броуди, докато минаваха покрай Суарес, който каза на испански нещо, което според Броуди се превеждаше приблизително като „Начукай си го“. Презрението определено беше универсален език.
— Мачовските ти глупости само ще ни докарат неприятности — каза Тейлър.
— Не. Показването на страх докарва неприятности.
Продължиха към терминала за пристигащи, който се оказа просторен и модерен. Сергиите за храна и ресторантите бяха затворени с метални решетки, включително „Уенди“. Рафтовете на едно от малкото работещи заведения, което предлагаше сандвичи и плодове, бяха почти празни. В голяма метална тава, осветена от флуоресцентна лампа, имаше една-единствена ябълка.
— Смятам да напиша книга със заглавие „Диета Каракас“ — каза Броуди. — Как два милиона души свалят общо осемнайсет милиона килограма.