— Това беше невероятно гадно.
— Съжалявам. Но съм прав, нали?
Приближи ги млад мъж с джинси и тениска.
— Cambio? Dólares? Добър курс.
— No, gracias — отвърна Тейлър.
— Най-добър курс. Три милиона боливара за долар.
Подминаха го и продължиха към малката групичка мъже с костюми, които държаха написани на ръка табелки с имената на пристигащи пътници.
Преди да приближат достатъчно, за да прочетат табелките, пред тях изникна дребен полицай в безупречна синя униформа.
— Извинете, сеньор, сеньора. Паспорти, por favor.
„Тази идиотия никога ли няма да свърши?“ — помисли си Броуди.
Двамата извадиха паспортите си. Ченгето ги прегледа набързо и ги затвори, но не им ги върна.
— Къде ще отседнете?
— В „Ел Дорадо“ — отвърна Тейлър.
Ченгето се разлюля на пети и пръсти и красноречиво потупа пистолета в кобура си.
— Много хубаво. Много хубаво. Но Каракас е много опасен град. Ще ви трябва въоръжен ескорт. Мога да ви помогна с това.
— Погрижили сме се — отвърна Броуди.
— Нима? Как по-точно?
Броуди не беше сигурен дали не трябва да облажи и този тип, за да си получат паспортите, макар че в действителност му се искаше да го изрита в чатала.
Появи се висок едър мъж в черен костюм, размахващ бяла табела с надпис БРОУДИ.
— Сеньор Броуди? Сеньора Тейлър?
— Шофьорът ни — каза Тейлър на полицая.
Ченгето се обърна и каза нещо на шофьора. Онзи отвърна нещо, което не прозвуча особено приятелски. Ченгето отвърна със същия тон, тикна паспортите в ръцете на Броуди и се отдалечи ядосано.
Шофьорът, на около четирийсет и пет, с дружелюбни черти и зализана назад коса, ги погледна.
— Сеньор Броуди. Сеньора Тейлър. Аз съм Луис. — Подаде ръка на Броуди. — Ще ви закарам до хотела ви.
Двамата се ръкуваха.
— Точно навреме, Луис.
Луис се огледа предпазливо, сякаш искаше да им каже, че още не са излезли от гората.
— Хлебарките вече не се разбягват от светлината, сеньор Броуди. Насам, моля. — И добави: — Бързо.
12.
Броуди и Тейлър излязоха от терминала в убийствената тропическа жега, която бе трудно поносима дори в сянката на козирката отпред.
Летището създаваше илюзията на оживено — черни таксита чакаха на опашка при стоянката с неуниформен служител, очукани стари коли и мотори бавно пъплеха по обръщалото на терминала, а тук-там се виждаха млади мъже, може би излезли на лов за доверчиви туристи.
Излизащите пътници обаче бяха много малко и Броуди усети погледи върху себе си, докато вървяха след Луис към пешеходната пътека. Младеж с бяло поло и джинси, който беше на не повече от шестнайсет, ги застигна и също направи опит да им продаде боливари. Макар че тази практика технически се водеше незаконна и можеше да вкара човек в затвора, хлапето дори не сниши глас, докато минаваха покрай едно ченге.
Броуди му махна да се разкара, но младежът не го направи и накрая Луис му извика нещо. Хлапето изостана, но продължи да ги следва. Луис ги погледна смутено, сякаш искаше да каже: „Какво става със страната ми?“.
Някои страни според Броуди бяха родени бедни и отчаяни и хората в тях познаваха само това. Венецуела обаче навремето беше богата, с голяма средна класа, и това пропадане в бедност и отчаяние несъмнено беше шокиращо.
Стигнаха до голям паркинг, почти празен. Луис ги поведе към черен джип „Кадилак“, отвори багажника и започна да товари чантите им, като се оглеждаше.
Докато шофьорът се навеждаше да вземе една чанта, Броуди забеляза дръжката на глок, стърчаща от кобур под сакото му.
— За посолството ли работиш? — попита той.
Луис натовари последната чанта и го погледна.
— Не постоянно, сеньор. Викат ме, когато имат нужда от мен.
— Какво ти казаха, когато ти се обадиха?
Луис погледна първо Броуди, после Тейлър.
— Казаха ми да взема двама американци. Дадоха ми имената и описанията ви.
— С кого говори? — попита Тейлър.
— С човек, когото познавам като сеньор Смит.
— Чия е колата? — попита Броуди.
— На посолството — отвърна Луис.
— Няма дипломатически номера.
— Така е по-добре, сеньор.
— Твоят амиго каза ли каква е дестинацията ни?
— Не, сеньор. Не казват. От съображения за сигурност.
Броуди и Тейлър се спогледаха. Не им бяха дали предварително името на шофьора им.
Луис схвана какво става.
— Мога да ви покажа това.
Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади смартфона си. Намери някаква снимка и даде телефона на Броуди.