— Това съм аз с вашия господин Макдърмот.
Екранът беше пукнат и слънцето светеше ярко, но Броуди различи Луис, прегърнал през раменете висок тъмнокос мъж. Двамата стояха в нещо като бар или салон и държаха високи чаши с чадърчета.
Брайън Макдърмот беше временно управляващ американското посолство допреди няколко месеца, преди Мадуро да го изгони заедно със заместника му с обвинение в „заговор срещу правителството“. Преди това Макдърмот беше дипломатът номер едно в страната, тъй като Съединените щати и Венецуела нямаха посланици в столиците си в продължение на близо едно десетилетие. Броуди нямаше представа как изглежда Брайън Макдърмот, но Луис беше предприел стъпки да изчисти името си.
— Познавам и вашия господин Уорли — добави Луис.
Броуди му върна телефона и погледна Тейлър. Тя кимна.
— Добре. Да вървим.
Луис отвори задната врата и Тейлър се качи. Броуди реши, че е по-добре да седи до сто и десет килограмовия мъж с пистолет и затова се качи отпред и каза:
— Към хотел „Ел Дорадо“.
Луис кимна.
— Добър избор. И безопасен.
На изхода спряха на будката и Луис плати на дежурния с две банкноти, които сигурно се бяха обезценили напълно за времето, през което колата беше стояла на паркинг. Потеглиха, следваха шосето на летището в продължение на няколко минути и излязоха на магистралата за Каракас. Климатикът се включи и Броуди усети как потта по челото му се охлажда.
Четирилентовата магистрала разсичаше западния хребет на крайбрежните планини, за които Луис обясни, че влизали в национален парк на име „Ел Авила“. Няколко минути по-късно яркозелените подножия ги обгърнаха от всички страни.
Броуди включи радиото и превъртя станциите, което му беше ритуал всеки път, когато отиваше на ново място. Подмина няколко програми с ужасни поп и електронни парчета, както и някои с доста агресивно говорене, и се спря на нещо, което приличаше на традиционна фолк музика. Някакъв мъж пееше жива ритмична мелодия, съпроводена от струнен инструмент и маракаси.
Луис се усмихна.
— Хоропо. Много традиционно, господин Броуди.
— Аз съм човек с традиционни вкусове, Луис.
Музиката пасваше идеално на пейзажа. На покритите със зеленина хълмове. На морските птици, които се рееха в яркосиньото небе. Броуди почти успя да се заблуди, че е на почивка.
Забеляза, че Луис поглежда тревожно огледалото за обратно виждане.
— Какво има?
— Онези коли ни следват от летището.
Броуди се обърна и погледна през задния прозорец. Тейлър направи същото. Двете платна на магистралата бяха разделени от бетонна преграда. Джипът им беше в лявата лента, а на шейсетина метра зад тях две очукани коли се движеха една до друга, като бързо скъсяваха разстоянието.
— Защо мислиш, че ни следят? — попита Тейлър.
— Бяха спрели на банкета, когато излязохме на магистралата — обясни Луис. — И потеглиха, след като ги подминахме.
Колата в тяхната лента, бяла тойота, увеличи скоростта, докато не се озова толкова близо, че можеха да видят шофьора — млад мъж под трийсетте, който гледаше право напред, стиснал волана с две ръце.
Броуди погледна напред. Приближаваха бетонната паст на тунел, минаващ под хълмовете.
Колата в дясната лента даде газ, задмина ги и влезе в тунела. Тойотата рязко зави в дясната лента и ускори, докато не се изравни с тях.
Броуди погледна шофьора — мършав тип с тънък мустак. Той се обърна и погледите им се срещнаха. Имаше онзи мъртвешки поглед, който Броуди беше виждал у много пречупени млади мъже в проблемни места по целия свят.
— Дай ми пистолета си — каза Броуди на Луис.
— Сеньор…
— И настъпи газта.
Луис извади 9-милиметровия глок от кобура и му го подаде така, че шофьорът на тойотата да не го види. След това натисна педала и когато влязоха в тунела, колата пред тях, синя хонда, мина в лентата им и започна да намалява скорост, а тойотата продължи успоредно на тях.
Броуди погледна назад към Тейлър. Тя изглеждаше спокойна, както и можеше да се очаква от човек, прекарал две години в шофиране из пущинаците на Афганистан. Колкото до самия Броуди, това не беше най-лошото пътуване от летище, което беше имал. В първите войни на войната в Ирак магистралата до багдадското летище имаше прякор „РПГ алеята“ заради начина, по който размирниците посрещаха пристигащите.
Луис осъзна, че е притиснат от хондата и тойотата.
— Ще ни спрат — каза той. — Много съжалявам.
Броуди свали прозореца, вдигна глока и се прицели в шофьора на тойотата. Онзи държеше волана с две ръце, но ако свалеше едната, Броуди беше готов да осигури нова червена тапицерия на колата му.