Сеньор Мустак най-сетне забеляза насочения в главата му пистолет, наби спирачки и спря с поднасяне, а те прелетяха покрай него.
— Давай! — каза Броуди.
Луис мина в дясната лента и настъпи газта до дупка. Хондата се опита да направи същия номер, рязко зави и отново намали, но не ѝ се получи. Луис се върна в лявата лента и я задмина.
Онзи в хондата настъпи газта и продължи успоредно на тях. После започна да доближава лентата им. Кучият син беше упорит.
Броуди го погледна. Шофьорът изглеждаше малко по-стар от приятелчето си и също толкова мършав. Имаше обаче гаден и решителен поглед и нещо подсказа на Броуди, че няма да се уплаши така лесно като колегата си.
Хондата продължи да приближава лентата им и Луис, който очевидно не беше обучен на тактическо шофиране, отпусна газта и изостана. Междувременно тойотата започна да ги настига.
Броуди не откъсваше поглед от шофьора на хондата. Можеше да стреля, но имаше неписано правило да не убива никого през първия час от пребиваването си в нова страна, затова се обърна към Луис.
— Изтикай го от пътя.
Луис го погледна, поколеба се, после промърмори нещо като молитва и рязко зави надясно. Краят на бронята удари хондата и счупи лявата ѝ сигнална светлина. Колата се понесе към стената на тунела.
Преследвачът им бързо коригира курса и отново ги приближи, като удари задницата на джипа. За момент Луис изгуби контрол и се доближиха опасно близо до стената на тунела. В тесните ленти нямаше място за грешки и Луис отново завъртя волана надясно и блъсна хондата. Броните им застъргаха една в друга, докато двете коли се носеха през тунела.
Луис, който явно набра известна увереност, блъсна още веднъж преследвача — достатъчно силно, за да запрати хондата в дясната стена на тунела. Колата поднесе, задницата ѝ рязко зави наляво и забърса джипа, докато Луис профучаваше покрай нея.
Броуди се обърна и видя как хондата се завърта и спира напречно на платното. Тойотата рязко наби спирачки, като едва не я блъсна.
Луис нададе ликуващ вик, когато джипът изхвърча от тунела и се озова на мост, пресичащ плитка долина. Все още се намираха в западното подножие на планината, но вече можеха да видят в далечината небостъргачите в центъра на Каракас.
Броуди не откъсваше поглед от огледалото за обратно виждане.
— Няма да ни последват — каза Луис.
Броуди му върна пистолета и шофьорът го прибра в кобура.
— Случвало ли ти се е друг път? — попита Броуди.
— На два пъти ме обраха пред терминала, докато посрещах пътници. Но никога не ми се е случвало подобно нещо. Но пък правилата вече се променят ежедневно. Всъщност няма правила — поправи се той.
— Има едно, Луис — каза Броуди. — Оцеляване на най-приспособените.
— Si.
— Справи се добре.
— Мисля, че можехме да им се измъкнем и без такова дерби — отбеляза Тейлър, която досега не беше казала нищо.
— Шофьорите от задната седалка да си мълчат — отвърна Броуди.
Приближаваха западния край на града и между зеленината вече започна да се вижда разноцветен бетон. Приближиха още един тунел през хълмовете; над входа му имаше ярко боядисани бетонни сгради, които се катереха нагоре по склона като кули от безразборно нахвърляни кутии за обувки. На една триетажна фасада се мъдреше стенопис на Уго Чавес, чиито тлъсти ухилени черти сякаш се опитваха — подобно на всички ярко боядисани къщи — да лепнат весела патина на тропическия бедняшки квартал.
— Бариос — каза Луис и посочи стенописа. — А това е господарят им, който вече е мъртъв, слава Богу. Но те продължават да го почитат като светец. И кой може да ги вини? Той поне се преструваше, че го е грижа за бедните.
— Преструването е важно нещо, ако си политик — отбеляза Броуди.
Луис се усмихна.
— Si.
С навлизането в тунела трафикът стана по-натоварен. Въпреки недоимъците в страната Венецуела си оставаше място, където бензинът е по-евтин от чистата вода. Когато излязоха от тунела, Луис започна да се оглежда нервно. Луксозният им джип последен модел рязко се открояваше сред вехтите коли от осемдесетте и деветдесетте, които изпълваха пътя, и Броуди забеляза, че почти всички шофьори, ги заглеждат. Посолството трябваше да се погрижи да си намери някоя таратайка.
Броуди погледна нагоре към лабиринта тухлени и панелни сгради, които се катереха по склоновете от двете страни на магистралата покрай тесни виещи се улици. Ламаринените покриви на сбутаните една в друга къщи проблясваха под яркото слънце. Сякаш хората се бяха постарали да направят всеки квадратен сантиметър от хълмовете годен за обитаване, принуждавайки горите да отстъпят пред огромните бетонни планини.