— Господин Броуди?
Обръщението към мъжете пълномощни офицери беше „господин“, а към жените — „госпожица“. Пълномощните офицери бяха различни от лейтенантите, капитаните, полковниците и генералите и битуваха в сивата зона между сержантите и военните офицери. Според Броуди рангът беше доста сладък. Нямаш командирски отговорности и никой не се обръща към теб със „сър“, но пък можеш да пиеш в офицерския клуб.
Стената зад Хакет беше покрита с поставени в рамки грамоти и награди, както и с негови снимки с други генерали и със сегашния министър на отбраната. Имаше и снимка на Хакет в пустинна бойна униформа и с автомат М-4 в ръка; Броуди подозираше, че е стрелял с такъв само на учебно стрелбище. Генерал Хакет със сигурност не знаеше какво е по теб да стреля надрусан селяндур, препускащ на муле без седло в пущинаците на Кентъки.
„Нямаше ли начин да не застрелвате мулето?“. Въпросът на генерала още висеше във въздуха. А когато генерал ти задава въпрос, колкото и тъп да е той, от теб се очаква да отговориш.
— Целих се в заподозрения на мулето, сър — каза Броуди. — А не в самото муле — добави той, за да бъде кристално ясен.
Тейлър сподави смеха си. Двамата бяха работили заедно само по този случай, но Броуди беше започнал да забелязва, че тя намира погрешните неща за смешни, при това в погрешни моменти. Освен това Тейлър беше истинско злато, ако питате мулето. Тя беше спасила живота му.
Преди два месеца Броуди и новата му партньорка бяха пратени във Форг Камбъл в Кентъки, където беше избухнала сериозна метамфетаминна епидемия. Някой в базата беше продал кристалчетата на куп войници, а никой нормален не иска да види М-4, способен да изстрелва по седемстотин куршума в минута, в ръцете на някой надрусан до козирката. Но армейските агенти на ОКР в Камбъл, дори с помощта на АБН, не бяха успели да открият кой произвежда и пласира стоката. Затова се бяха обърнали към главен пълномощен офицер Броуди.
Скот Броуди, сега на трийсет и осем, беше влязъл в армията на двайсет и една. Работеше като агент на ОКР от дванайсет години. През това време се беше справял с убийци, изнасилвачи, крадци от Пентагона и хора, опитващи се да продават военни стоки на терористи. Беше работил здраво, за да се утвърди като човека, към когото се обръщат, когато другите не могат да разрешат някой случай. И случаят с метамфетамините в Кентъки беше един от тези.
Двамата с Тейлър работеха под прикритие като чиновници в офиса на главния адютант и за по-малко от два месеца успяха да идентифицират всички членове на малкия картел. Тарторът беше старши сержант Енос Хадли, който работеше в оръжейната на Националната гвардия, а негов братовчед произвеждаше стоката в някаква затънтена дупка. Сержант Хадли имаше десетина души в базата, военни и цивилни, които играеха ролята на пласьори.
В деня, в който ОКР трябваше да направи удара си, някой беше предупредил Хадли и той беше офейкал от базата с пикапа си, като беше взел със себе си един М-4 и толкова муниции, че спокойно можеше да нахлуе в Северна Корея. Броуди и Тейлър го подгониха с необозначена кола.
Не си бяха направили труда да уведомят Щатската полиция на Кентъки, защото армията обича да решава сама проблемите си. Освен това не се бяха обърнали към Военната полиция за подкрепления въпреки протестите на Тейлър — Броуди ѝ беше обяснил, че не е прекарал седем седмици в дълбоката провинция само за да позволи някой друг да отнесе славата.
„Броуди, тези типове са побъркани“ — беше го предупредила Тейлър.
А тя го знаеше. Тейлър също беше от тази част на света — ивицата сурова земя, виеща се от южната част на щата Ню Йорк до северната граница на Алабама, известна като Апалачите. Тя беше пълна с прочути с избухливостта си типове с шотландско-ирландски произход като Енос Хадли, който в момента следваше генетичния императив на предците си и бягаше към Възвишенията — или в този случай, към чукарите.