— Бедняшките квартали се виждат от почти всяка точка на града — каза Луис. — Казват, че ги виждаш толкова много, че накрая преставаш да ги забелязваш.
— В Америка богатите живеят по хълмовете, а бедните в града — каза Броуди.
— Така ли? Защо?
— Защото лайната текат надолу.
Луис като че ли се замисли върху това.
Излязоха на автострада „Франсиско Фахардо“, която минаваше през центъра и продължаваше към богатите предградия на изток. Панелките се смениха с по-малки, но заможно изглеждащи жилищни блокове и блестящи офис сгради, които, изглежда, бяха централи на различни банки и телекоми. Избелели билбордове рекламираха храни и продукти, които средностатистическият венецуелец вероятно вече не можеше да си позволи, или просто ги нямаше по магазините.
В далечината от дясната им страна се появи огромна фантастична конусообразна сграда от бял бетон, издигаща се върху заравнен хълм и заобиколена от бедняшки квартали. Броуди си помисли, че сградата му прилича на смачкан зикурат със спирална рампа, вървяща от основата до върха.
— Какво е това, по дяволите?
Луис хвърли поглед към сградата.
— Еликоиде.
— Ясно.
— Построена е някъде през шейсетте — продължи Луис. — Била е замислена като мол, в който да пазаруваш от колата си. Но идеята не се получила… и сградата преминала в ръцете на Servicio Bolivariano de Inteligencia Nacional, СЕБИН — тайната полиция, която я превърнала в своя централа и затвор.
— И как върви бизнесът ѝ?
— Добре — увери го Луис. — Много хора влизат там, но малцина излизат.
Тейлър явно беше проучила и тази забележителност.
— Освен това тук се провеждат разпитите, които често включват изтезания и понякога завършват с екзекуции. Пазаруване на едно гише — каза тя с рядка демонстрация на черен хумор.
— Бърза каса — добави Броуди.
— Познавам много хора, които попаднаха там — каза Луис. — Онези, които излязоха, вече не са същите.
Е, може би не трябваше да се шегуват толкова.
Броуди погледна отново странната сграда, докато минаваха покрай нея. Идеята за модерно на някакъв архитект от шейсетте сега се беше превърнала в нещо средновековно. СЕБИН. Онези, които не искаш да видиш на прага си посред нощ. Всяка полицейска или вървяща натам страна си имаше нещо подобно. Той отново погледна сградата. „Не искам да я виждам отвътре“.
Автострадата следваше река, която разделяше източното и западното ѝ платно. Водата изглеждаше мръсна, а по косите бетонни брегове имаше купчини боклуци.
— Гуайре. Клоаката на Каракас. Чавес беше обещал да я изчисти. Каза: „Каня ви да се изкъпете в Гуайре“. — Луис се изсмя. — Майка ми казваше, че е майстор на лайняните приказки и всеки ден можеш да видиш реката от лайна, която минава през града ти.
Броуди много добре виждаше и подушваше онова, за което бе говорила майката на Луис, затова нагласи климатика така, че да не поема въздух отвън.
Минаха покрай голям билборд на държавната петролна компания ПДВСА, който беше по-нов и с по-ярки цветове от останалите. Представляваше фотомонтаж на президента Мадуро с червена барета и вдигнат юмрук на фона на развени венецуелски знамена и мускулести мъже с каски, които завъртаха колелото на клапан. В горната част се мъдреше девиз, който Броуди успя да разчете и без да знае много испански: СОЛИДАРНОСТ — ОРЪЖИЕТО НА РЕВОЛЮЦИЯТА СРЕЩУ КАПИТАЛИЗМА. Петролът беше кръвта на Венецуела и когато цената му беше висока, финансираше огромни социални разходи и корумпираната система на патронаж, която гарантираше лоялност към режима. А когато цената падаше, както беше от години, хората преставаха да са толкова лоялни.
Отляво на тях се издигаха два огромни небостъргача от бетон и блестящо синьо стъкло.
— Какво е това? — попита Тейлър.
— Парк Централ — отвърна Луис. — Навремето бяха най-високите сгради в Латинска Америка. Офиси, апартаменти и магазини. Но са опасни за посетители — добави той. — Най-добре е да се гледат от разстояние.
Броуди се загледа във високите сгради и си припомни кратката история на града, която беше прочел в пътеводителя по пътя насам. През по-голямата част на деветнайсети и в началото на двайсети век Каракас бил затънтен постколониален град. Когато през 20-те заработили първите петролни кладенци, страната се променила завинаги и огромните богатства преобразили града по време на строителния бум, модернизирал столицата.