Луис им каза, че автострадата, по която пътуваха, била затворена от хиляди протестиращи през пролетта и лятото на 2017 година, когато Мадуро създал Конституционна асамблея, за да промени конституцията и да отнеме властта на контролираната от опозицията законодателна власт. Протестите обхванали цяла Венецуела и довели до енергични мерки от страна на правителството, при които загинали сто и петдесет души, а хиляди били ранени.
— Хората не се страхуват, но изгубиха дух — каза Луис. — Излязоха на улиците, за да предизвикат промяна. А промяната не дойде. И сега основната им грижа е как да се нахранят и да опазят семействата си. Мой племенник е сред жертвите — добави той.
— Съжалявам — рече Тейлър.
Продължиха през нещо като музеен район с голям парк и ботанически градини. След няколко минути излязоха от автострадата и се озоваха в спокоен богат квартал с много дървета. Броуди видя изискани ресторанти, хотели и скъпи магазини за дрехи. По улиците нямаше много пешеходци, но в магазините имаше купувачи; пред доста от луксозните бутици можеха да се видят охранители, които не криеха, че са въоръжени.
Спряха на червен светофар пред входа на скъп мол. През големия стъклен вход се влизаше в широк коридор с под от полиран бял мрамор и редици магазини. На тротоара пред мола мъже и жени на средна възраст по тениски, джинси и с дебели гумени ръкавици ровеха купчини чували с боклук. Броуди и Тейлър ги загледаха, докато Луис чакаше да светне зелено.
— Какво правят? — попита Тейлър.
— Търсят храна — отвърна Луис.
Една жена намери кутия рулца. Лапна едно и прибра останалите в найлоновата чанта на рамото си.
Светна зелено и продължиха напред по виещата се улица с дървета от двете ѝ страни. Броуди знаеше, че хотелът им се намира недалеч от американското посолство.
— Мини покрай посолството — каза той на Луис.
— Si, señor. — Шофьорът продължи още няколко преки, зави наляво и след няколко минути минаха бавно покрай територията на посолството, която беше заобиколена от висока черна ограда. Вътре се виждаха малки бетонни постройки около основната сграда, която беше от полиран червен камък и с тесни прозорци. Американското знаме се развяваше над върховете на палмите.
При главния вход имаше бетонна стена и два кеца, окачени за връзките си върху емблемата на посолството.
— Това пък какво означава? — попита Броуди.
— Израз на неуважение от тъпите поддръжници на Чавес — отвърна Луис. — Започна, откакто онзи иракски журналист замери с обувка вашия господин Буш по време на негово посещение в Багдад.
Броуди отново погледна кецовете и си спомни за посещенията си на места като Исламабад и Дамаск. Там американските посолства бяха превърнати в символ на несправедливия и зловреден Запад, в изкупителна жертва за местните правителства, които се надяваха да отвлекат вниманието на народите си от реалните проблеми, които произтичаха от собствения им президентски дворец.
Приближиха две еднакви двайсететажни кули с бежова каменна облицовка и големи прозорци и Луис намали. Триметрова бетонна стена, боядисана в жизнерадостно жълто и с бодлива тел отгоре, отделяше кулите от улицата. Пред нея, от двете страни на метален портал, стояха двама яки охранители с тъмносини униформи и пушки помпи.
— Хотел „Ел Дорадо“ — каза Луис и намери за необходимо да добави: — Много сигурно място.
Броуди се обърна към Тейлър.
— Прилича ми на затвор.
— Ти искаше добре охранявано място — отвърна тя.
Луис зави към портала и намали, когато единият от пазачите вдигна ръка и тръгна към колата. Луис свали прозореца.
— Tiene reservación? — попита охранителят и надникна в колата.
— Si. — Луис се обърна към Броуди и Тейлър. — Документите ви?
Те извадиха паспортите си и ги дадоха на пазача. Мъжът ги прегледа и заговори в малката радиостанция, свързана със слушалка и микрофон. Прочете имената им, изчака за потвърждение, върна им документите и отиде при циферблата до портала. Въведе код и докато порталът бавно се отваряше, им даде знак да продължат.
Влязоха в кръгова алея, в средата на която имаше фонтан, заобиколен от тропически растения и цветя. Палми се издигаха покрай пътеката, водеща към входа с висока козирка. Усмихнат пиколо на около петдесет и пет с безупречна червено-кафява униформа приближи колата им, отвори вратата на Тейлър и тя слезе.
— Buenos días, señora. Добре дошли в „Ел Дорадо“.
— Gracias.
Броуди и Луис също слязоха, а пиколото разтовари багажа им и го прехвърли на количка. Броуди си погледна часовника. Домброски беше казал на полковник Уорли кога ще пристигнат и полетът им не беше закъснял. Бяха изгубили известно време заради митничаря, но бяха наваксали с гонката по магистралата. Уорли би трябвало да ги чака в лобито.