Тейлър благодари на Луис и погледна Броуди.
— Върви, след малко ще дойда — каза ѝ той.
Тейлър тръгна след пиколото, който буташе количката.
— Добро шофиране — каза Броуди на Луис.
— Благодаря, сеньор. — Луис погледна вдлъбнатините и драскотините по джипа.
— Аз ще се погрижа за това в посолството — увери го Броуди.
— Благодаря, сеньор.
— По-късно днес ще ни трябва шофьор — каза Броуди. — Свободен ли си?
— Мога да бъда.
— Ами до края на седмицата?
Този път Луис не беше толкова сигурен.
— Може и да се получи. Но колата на посолството…
— Не ни трябва тази кола. Имаш ли своя?
— Да. Но не е толкова хубава.
— Идеално. Каква е дневната ти тарифа?
Луис се замисли.
Тейлър беше споменала, че заради хиперинфлацията минималната месечна заплата във Венецуела се равнява на около два долара — макар че всеки венецуелец, който получаваше заплатата си в долари, беше в много по-добро положение.
— Колко ти плаща посолството? — попита Броуди.
— Десет долара на ден.
— Правя ги двайсет. Плюс бонус, ако попаднем в престрелка.
Луис се усмихна малко насила.
— Благодаря, сеньор.
— Няма нужда да ми благодариш. Заслужи си парите.
Луис извади от джоба си визитка и му я подаде.
— Мобилният и домашният ми телефон.
— Добре. Ще ти се обадя. Междувременно разкарай костюма. Но задръж пистолета.
13.
Броуди настигна Тейлър на рецепцията. Двамата се регистрираха заедно и помолиха да качат багажа им.
Задържаха ръчния си багаж и влязоха в салона на лобито, изискано обзаведен с удобни фотьойли, стъклени коктейлни маси и мраморни пиедестали с вази с тропически цветя. Салонът пустееше, ако не се брояха двама туристи, които говореха на френски, и сервитьорът, който се навърташе наоколо в готовност да вземе поръчките им.
Забелязаха неофициално облечен мъж на петдесет и няколко, който седеше сам в отсрещния ъгъл. Държеше цигара в едната си ръка и питие в другата. Не погледна към тях.
Докато го приближаваха, той вдигна очи, но не стана и не им протегна ръка. Само кимна към фотьойлите срещу себе си. Броуди и Тейлър седнаха.
Военните аташета обикновено бяха офицери и се обличаха като такива — с униформи или със спретнати цивилни костюми. Полковник Брендан Уорли обаче имаше вид и усещане за човек, на когото отдавна е престанало да му пука за такива неща като външния вид. Беше с широко поло с петна от пот, торбести дочени панталони в цвят каки, които бяха почернели при крачолите от пласта изгорели газове и мръсотията на улиците на Каракас, и кожени мокасини, които буквално се разпадаха по шевовете. Имаше несресана оредяваща руса коса, а на носа му бяха кацнали големи очила с дебели рамки. Пронизващите му сини очи бяха уголемени от дебелите стъкла и подчертаваха остър ум и жизненост, които не съответстваха на немарливата му иначе външност.
— Как мина пътуването? — попита той по начин, който ясно показваше, че изобщо не се интересува от отговора.
— Вълнуващо — отвърна Броуди. — Едва не ни обраха.
— „Едва не ни обраха“ е доста добър ден в Каракас — уведоми ги Уорли.
Броуди набързо му разказа за преживяното на магистралата. Уорли не се изненада особено.
— Тази страна се е понесла устремно към хаоса и анархията. Навремето човек трябваше да направи някоя глупост, за да се забърка в неприятности. Сега неприятностите те намират навсякъде.
— Луис се представи отлично — каза Броуди. — Запази спокойствие в напрегнат момент. Позволихме си да го наемем за наш шофьор, докато сме тук. Може ли да се разчита на него?
Уорли кимна.
— Той е лоялен и дискретен. И ненавижда правителството на Мадуро.
— Каза ни, че племенникът му бил убит при демонстрация — каза Тейлър.
Уорли я погледна и дръпна дълго от цигарата си.
— Така е.
Дойде сервитьорът.
— Buenas tardes, señor, señora. Какво ще поръчате?
Броуди посочи чашата на Уорли.
— За мен от същото.
— Отлично, сеньор.
— Вода — каза Тейлър.
Сервитьорът се отдалечи.
Уорли вдигна ниската си чаша с кехлибарена течност.
— Ром „Санта Тереза“. Втората най-добра течност в тази страна след петрола. От години местните загърбват собствения си чудесен ром и предпочитат уиски, но след като всички фалираха, започнаха да преоткриват наследството си. Достатъчно мек е, за да се пие чист. — Отпи доста голяма глътка и побутна с крак едно кожено куфарче към тях. — С любезното съдействие на Агенцията за военно разузнаване. Всичко вътре ще ви докара арестуване.