Броуди кимна. Звучеше просто. С изключение на подробностите. Например частният самолет трябваше да е достатъчно малък, за да кацне на изоставена писта, което означаваше, че надали щеше да има достатъчно гориво, за да се добере до Щатите — което означаваше, че трябваше да кацнат в Гуантанамо или може би в някоя американска военна база в Панама. Попита Уорли за това и той отговори:
— Не ми е нужно да знам накъде ще летите, на вас също.
— Ясно. Колкото по-малко знаем всички, толкова по-добре.
— Ще научите, когато стигнете. Ще ви дам подробностите за срещата, когато — ако — му дойде времето.
— Ако се получи някаква задръжка, например заради лошо време или нещо подобно, посолството ще може ли да задържи пленника ни, докато чакаме самолета? — попита Тейлър.
— Не. Ще трябва да го държите някъде другаде — отвърна Уорли. — Посолството не се замесва в отвличания.
— А само с транспортиране — отбеляза Броуди. — Това не е отвличане — добави за протокола.
Уорли не отговори, а стана.
— Закъснявам за среща.
На Броуди му идеше да отбележи, че важните срещи никога не започват навреме, но вместо това каза:
— Ще се отрази добре на характеристиката ви, когато изправим оня кучи син пред съда.
Уорли го изгледа продължително.
— Ако ви потрябвам, номерът ми е записан в сателитния телефон.
— Благодаря за помощта ви — каза Тейлър.
Уорли огледа лобито.
— На покрива има чудесен басейн. С фантастични гледки. Ако се обърнете на север, дори няма да виждате бедняшките квартали. Приятно прекарване във Венецуела.
— Писано ни е да се запознаем с нея — каза Броуди.
— Така е — отвърна Уорли. — Но тя може да е адски гадна.
14.
Апартаментът им, платен с парите на американския данъкоплатец, се намираше на петия етаж и изглеждаше чист и комфортен, с всички модерни удобства. Прилична дневна разделяше спалните и всичките три стаи имаха балкони, които гледаха на север; под тях имаше добре поддържан двор и ресторант, а в далечината се издигаха зелените планини. Гледката беше чудесна и Броуди трябваше да се наведе над парапета на балкона, за да види задръстените хълмове на Петаре на няколко километра на изток и на цял свят разстояние.
В дневната Броуди сложи даденото им от Уорли куфарче на една масичка и го отвори. Вътре имаше два 9-милиметрови пистолета „Глок“ с кобури и четири заредени пълнителя, тазер и свински опашки.
— Всичко необходимо за отвличане — отбеляза Тейлър.
„Или за по-просто решаване на случая“ — помисли си Броуди, докато вземаше единия глок и слагаше пълнител.
В куфарчето беше и споменатият сателитен телефон, пачки банкноти по десет и двайсет долара, общо десет хиляди, както и два американски паспорта със същите обработени снимки като на визите им, но с различни имена и номера. Броуди беше прекръстен на „Кларк Боуман“, а Тейлър беше „Сара Боуман“. В паспортите имаше и едномесечни визи с новите им имена. Броуди не можеше да определи дали са истински, или фалшиви, но със сигурност щяха да минат пред всяко прекалено ревностно ченге или войник, решил да ги тормози на улицата. Страниците на паспортите бяха пълни с печати, а самите документи бяха позахабени. Броуди още не беше имал удоволствието да посети Бахамите — за разлика от Кларк Боуман.
Тейлър пъхна своя паспорт в джоба си и отбеляза:
— Никога не бих взела фамилията на съпруга си.
— Кларк е взел твоята фамилия, госпожо Боуман. Той е много напредничав. Любимата му храна е киноа и обожава котките.
— Мразя котки.
— Кларк няма нищо против това.
Двамата закачиха кобурите на коланите си. Броуди обикновено не ходеше въоръжен, дори и на тайни мисии зад граница, защото да те хванат с желязо създаваше повече неприятности, отколкото си заслужаваше. Сега обаче беше различно. Кайл Мърсър нямаше да се предаде доброволно, а и дума не можеше да става да искат от местната полиция да го задържи.
Взеха няколкостотин долара и прибраха останалите в сейфа под телевизора. Броуди го заключи с кода, който беше използвал за шкафчето си по време на началното си обучение, курсовете за напреднали и в Кемп Виктори край Багдад. Правеше го повече по навик, отколкото заради нещо друго, макар че сигурно това бяха щастливите му числа — нали все още беше жив.
Отвориха раницата и напълниха джобовете си с боливари с неопределена стойност, след което Броуди остави раницата в шкафа до сейфа. Ако камериерката решеше да си вземе допълнителен бакшиш, да заповяда.