Бяха оставили засекретеното досие на Мърсър в Куонтико, но Тейлър беше направила няколко копия на снимката му — със зелена униформа и зелена барета от времето преди да постъпи в Делта Форс — и ги беше скрила между страниците на евтин роман, който носеше в чантата си. Освен това сложиха по едно копие и в портфейлите си.
Броуди включи сателитния телефон. В указателя откри само един номер и предположи, че е на Уорли. Двамата въведоха номерата на личните си телефони. Броуди се надяваше, че няма да им се наложи да звънят на Уорли, докато не дойде време да ги изведе от Венецуела, след като задържат Мърсър.
— Какво мислиш за полковник Уорли? — попита той.
— Да, не е военен аташе — отвърна Тейлър.
— Не е. Но това е добро прикритие. Има дипломатически имунитет като служител в посолството и официална причина да поддържа контакт с венецуелски военни.
— Прекарал е тук прекалено много време. Тези неща направо се надушват.
— Това е от рома.
Тейлър извади бутилка вода от минибара и седна по турски на канапето. Отпи глътка, загледана през плъзгащата се стъклена врата на балкона. По прозрачната завеса танцуваха шарени сенки, хвърляни от листата на палмите. В далечината се чуваха крясъци на птици.
— Тук всъщност е красиво.
Броуди си отвори бира и седна на кушетката срещу нея.
— За първи път ли си в Южна Америка?
Тейлър кимна.
— Досега първото и единственото ми излизане от Щатите беше на държавни разноски до Афганистан. И може би до медицинския център „Ландщул“ в Германия, където изчовъркаха шрапнелите от тялото ми. Но него не го броя. Там дори не ми позволиха да опитам местната бира.
— Ще се погрижа за следващото ти назначение да се озовеш в Мюнхен по време на Октоберфест.
Тейлър се усмихна.
— А ти си пътувал доста.
— Винаги по работа, така че не е същото. За последно бях на почивка на Хаваите преди две години. Така и не успях да си почина. Все имах чувството, че трябва да намеря някого и да го арестувам.
Тейлър отново се усмихна.
— Сам ли беше?
— С бивша приятелка.
— Какво е станало с горкото момиче?
— Прекалено много се впрягаше. Или може би аз се впрягах. Не помня. Веднъж седмично изхвърлям спомените си в деня за почистване.
— Де да беше толкова лесно.
— А как така една селяндурка от Тенеси знае толкова добре испански? — попита Броуди.
— Ако знаеше испански, щеше да разбереш, че моят не е чак толкова добър, но е достатъчен, за да се оправя. В Джорджтаун имах един асистент от Мадрид. Той ме научи.
— Отлична оценка ли ти писа?
— Да. Но курсовете му бяха по английска литература. — Тя се усмихна. — Уроците по испански бяха извънкласни.
Броуди също се усмихна.
Тейлър допи водата си и стана.
— Отивам да измия миризмата на самолет от себе си.
— Аз също. Ще се видим в лобито.
Прибраха се в стаите си. В банята Броуди намери бележка от хотела на испански и английски, в която на добре плащащите гости любезно се напомняше, че има недостиг на вода, на тоалетна хартия и на сапун, така че да бъдат така добри да го имат предвид. Не пишеше дали могат да използват боливари за тоалетна хартия, но определено се намекваше. Броуди се съмняваше, че много от гостите на „Ел Дорадо“ се съобразяват с молбата, но годините му като войник го бяха научили на добродетелите на аскетизма и затова се изкъпа възможно по-бързо.
Докато се обличаше, мобилният му телефон иззвъня. На екрана се изписа НЕПОЗНАТ НОМЕР. Той вдигна.
— Ало?
— С господин Боуман ли говоря? — попита мъжки глас със силен акцент.
— Да.
— Казвам се Раул. Получих този номер от общия ни приятел. Желаете ли да се срещнем?
— Може би.
— На Музеум Плаза. До Авенида Либертадор. Утре сутринта в девет. Ще нося жълта риза, бяла бейзболна шапка и бели обувки.
— Трябва да се срещнем днес — каза Броуди.
— Невъзможно, господин Боуман.
— Направи го възможно, Раул. Ще си заслужава.
Последва дълга пауза. Явно Раул беше от онези, които са свикнали да определят правилата.
— Добре, в седем — каза той. — Няма да ме приближавате. Ще ме следвате.
— Докъде?
— До Финансовия център. Наблизо е. Така аз ще ви виждам, вие ще виждате мен и никакви игрички. Ще вървя пеша, вие ще ме следвате.
— Добре — каза Броуди. — Музеум Плаза, в седем.
— Добре, сеньор.
Броуди затвори. Финансов център изглеждаше странно място за обсъждане на бардаци, но пък може би пропускаше нещо.