Колата на Луис не беше особено хубава, както беше предупредил.
Той допълзя до входа на „Ел Дорадо“ в „Додж Дарт“ модел 1980 — дълга ниска американска таратайка с ръждив бежов екстериор и огънати хромирани брони. Страничните прозорци и задното стъкло бяха затъмнени ръчно.
Луис спря, без да гаси стария осемцилиндров двигател, и се усмихна на Броуди и Тейлър през сваленото стъкло. Беше се преоблякъл в къси карирани дочени панталони и широко бяло поло. От пращящите тонколони звучеше хоропо.
— Стрелец1? — обърна се Броуди към Тейлър.
— Не, сър. Така си изпатих в Афганистан. В Тенеси дамите сядат отзад.
— Сега сме в Каракас.
— Тогава може би ще е по-добре да си остана тук.
Броуди отвори предната врата, която изскърца приветливо, и се качи. Потъна в седалката. Тейлър седна отзад.
Броуди огледа купето, което миришеше на мръсно бельо. На централната конзола, едва скрит от сгънат вестник, беше глокът на Луис. От огледалото висеше голям кръст с инкрустирани фалшиви камъни — в случай че пистолетът засече.
— Става ли? — попита Луис.
— Идеална е — отвърна Броуди, докато надуваше музиката и потегляха.
— Къде искате да отидете?
— В Париж — отвърна Броуди.
Луис се разсмя.
— Аз също.
Броуди го беше помолил да ги вземе един час преди срещата с Раул, за да могат с Тейлър да разузнаят района; в армията наричаха това „преценка на терена“, а в ОКР — „потапяне в градската среда“. Броуди го наричаше „опознай квартала“.
— Сеньор?
— Да разгледаме квартала ти — каза Броуди. — След един час трябва да сме на Музеум Плаза.
— Si, señor — отвърна Луис. — Музеите са великолепни.
— Не се съмнявам. Париж също.
16.
Луис се насочи на юг от квартал Алтамира и излезе на магистралата. Отбеляза, че по-богатите квартали се намират в източната част на Каракас и стават все по-бедни, колкото по на запад отиваш.
Преходът беше очевиден, когато се прехвърлиха на друга магистрала и излязоха в определено по-беден квартал. От двете страни на тесните улици се издигаха овехтели бетонни сгради, покрити с графити. Реки мръсна вода течаха покрай тротоарите покрай планини боклук, който никой не идваше да прибере и по-голямата част от него се изсипваше на улицата, след като вече е бил преровен от боклукчиите. Минаха покрай покрита автобусна спирка, използвана от няколко души като навес срещу безмилостното слънце. Очевидно не очакваха градския автобус, който беше спрял до тях, празен, с изпотрошени прозорци и отдавна откраднати гуми.
Луис обясни, че общественият транспорт на практика е престанал да съществува поради недостига на гориво напоследък и защото било почти невъзможно да се намерят резервни части за по-старите автобуси.
— Мислех си, че тука плувате в петрол — отбеляза Броуди.
Луис поклати глава.
— Рафинериите не работят, така че се изнася суров петрол и правителството трябва да внася повечето бензин и дизел. В ПДВСА е пълно с малоумници и крадци.
Броуди си спомни за пропагандата на ПДВСА, която беше видял по пътя към града. Като че ли „оръжието на революцията срещу капитализма“ оставаше без патрони.
Луис посочи един пететажен жилищен блок и каза:
— Апартаментът ми е тук. — И добави: — Отвътре е по-добре, отколкото отвън.
Фасадата на сградата беше цялата в мръсотия, а всички прозорци, дори на най-горните етажи, бяха с метални решетки. Блокът беше заобиколен от стена от блокчета сгурия с метална врата от гофрирана стомана. По горния край на стената имаше парчета стъкло — евтино и може би наскоро добавено допълнително ниво на сигурност.
Завиха на по-широк булевард и продължиха покрай безкрайна опашка хора, която се виеше нагоре по склона.
— Какво чакат? — попита Тейлър.
— Храна. — Завиха и видяха панелна сграда с пластмасов червен знак над прозорци с решетки: SUPERMERCADO. — Всеки ден властите отпускат различни стоки с контролирана цена. Днес може да е олио и хляб. Вчера сигурно е било ориз и мляко. Понякога хората не знаят за какво се редят, докато не влязат вътре. Трябва да представиш Céluda de Identidad, личната си карта, за да получиш стоката, като последната цифра от номера на картата определя в кой ден можеш да купуваш. Жена ми се реди на тази опашка всеки вторник.
Нито Броуди, нито Тейлър знаеха как да отговорят на това.
Колата продължи нагоре и Броуди се загледа в безкрайния човешки поток — млади и стари, големи семейства с детски колички, сами мъже и жени. Малко момиченце с жълта рокличка държеше с една ръка майка си, а с другата влачеше парцалива кукла през тревата край пътя. Мъж на средна възраст седеше на стар мотоциклет с изключен двигател и бавно го буташе с крака, за да не изостава от мъкнещата се със скорост на ледник опашка. Броуди си спомни колко се дразни, когато има опашка на касата на служебния супермаркет в Куонтико, и беше сигурен, че Тейлър си мисли за същото.