Наредилите се на опашката изглеждаха търпеливи и спазващи правилата, но във вида им имаше нещо унило, дължащо се отчасти на глада, но отчасти може би и на унижението, изпитвано от хора, които преди са били в състояние да се издържат, а сега чакат за подаянията, които са решили да им дадат някакви бюрократи. Всички бяха превърнати в просяци, в тази маса хора, които с това стълпотворение показваха всичко сгрешено в страната им.
— Никога не съм виждала подобно нещо… — каза Тейлър. — Дори в Афганистан.
— И аз не мога да свикна — каза Луис.
Когато изкачиха хълма и приближиха супермаркета, видяха зигзаговидна пътека, която водеше от многоетажен паркинг нагоре до входа на магазина. В по-престижните времена тя беше служила за рампа за излизащите купувачи, по която да закарат количките до автомобилите си. Сега на нея имаше тълпи хора, притиснати в телената ограда покрай алеята и подпиращи се на стената, докато чакаха за кратък отдих от глада.
— Как може да се понесе подобно нещо? — попита Тейлър.
Луис сви рамене. Какво можеше да се каже? Протестите се нуждаят от енергия. А енергията се нуждае от храна.
Броуди си погледна часовника. Шест и двайсет. Още разполагаха с четирийсет минути преди срещата с Раул.
— Да продължим към центъра — каза той.
Центърът на Каракас беше запазил някои аспекти от колониалното си минало, макар че на всяка испанска църква или дворец с пастелни цветове имаше по десет стъклени офис сгради и сиви бетонни жилищни блокове, изникнали по време на строителния бум на седемдесетте, когато петролът е бил цар на всичко.
Луис зави в тясна улица и посочи едноетажна каменна къща.
— Там се е родил Симон Боливар. Нашият Джордж Вашингтон.
— Бил е велик човек — каза Броуди, без да уточнява дали говори за Вашингтон, или за Боливар.
Луис се усмихна.
— Si. Великият освободител.
— Ясно.
— И двамата са бели велики мъже — каза Тейлър.
След няколко минути Луис посочи красива църква в бяло и жълто в неокласически стил.
— Там Боливар бил обявен за освободител на Венецуела през хиляда осемстотин и тринайсета година, когато испанците били прогонени.
— Един нов Симон Боливар не би ви се отразил зле — отбеляза Броуди.
— Si — съгласи се Луис.
Минаха през кръстовище, на което една от улиците беше блокирана от стоманена охранителна порта, зад която се издигаше огромна розова сграда, подобна на дворец.
— Това е нашият Бял дом — обясни Луис.
— Розов е — отбеляза Броуди.
— Si. Дворецът Мирафлорес. Домът на нашите президенти. Сега обитаван от курвенски син и убиец.
— Обиждаш курвите — отбеляза Броуди.
Луис се разсмя.
— Si. Така си е.
Улицата започна да се спуска надолу и Луис посочи сграда с бели колони и дълги редици квадратни прозорци.
— Псетата на Мадуро живеят тук.
— Ама че кучкарник — каза Броуди.
— Кучкарник? Не, това е казармата на Президентската гвардия. Лос Перос. Кучетата.
— Ясно.
— Може би някой ден полицията, армията и Националната гвардия ще минат на страната на народа. Но тези псета ще са последната защита на режима.
— Правилно. — Географията на центровете на властта беше важна в страни със слаби институции. Ако пред президентския дворец се събере гневна тълпа, бързата и организирана демонстрация на сила е важна не само тактически, но и психологически. Като се имаше предвид, че през последния четвърт век Венецуела беше преживяла четири опита за преврат, важно беше спалните на гвардейците да се намират близо до тази на президента.
Луис зави по друга странична улица и минаха покрай поредната величествена сграда от деветнайсети век, с колони и голям позлатен купол.
— Законодателната палата — каза Луис. — Тук се събира Националната асамблея. Както и Конституционната, която нашият копелдак президент създаде, за да лиши Националната асамблея от правомощията ѝ. И двете страни казват, че другата е враг на народа, и никой не знае кой командва.
— Прилича ми на Вашингтон — отбеляза Броуди.
— Щяхме да сме късметлии да имаме правителство като вашето, сеньор.
Е, това поставяше нещата в перспектива.
Луис погледна нагоре към купола на сградата, докато минаваха покрай нея.