— Националната асамблея е истинският глас на народа. Ако има някаква надежда да се отървем от Мадуро, тя е в нея.
Е, имаше и друг начин, но той включваше танкове по улиците. Версията на Луис звучеше по-добре. Броуди си позволи да цитира Чърчил.
— Демокрацията е най-лошата форма на управление, ако не се броят всички останали.
Луис се замисли и кимна.
— Бихме искали да се поразходим наоколо — каза Броуди.
— Si, señor. Районът около Плаза Боливар е добър за разходка. Безопасен. — Той спря и посочи към площада.
— Ще се върнем тук след двайсет минути — каза Броуди.
— Si, señor.
Броуди и Тейлър слязоха от колата и продължиха към старата част на града около Плаза Боливар. Тесните калдъръмени улици вероятно бяха същите, които бяха прокарали испанските заселници преди четиристотин години, макар че много от сградите бяха боклучаво ново строителство.
— Не бих отказал нещо безалкохолно — каза Броуди.
Влязоха през нещо подобно на дупка в стената в заведение на име „Арепа Планет“ — дълго тясно помещение с лилави стени и ярко флуоресцентно осветление. Над тезгяха за поръчки беше окачено разпечатано меню, чиито цени бяха покрити със залепени и надписани на ръка хартийки, за да отразят новия курс. Следенето на сриващия се курс на боливара само по себе си беше работа, заслужаваща заплата. Друга написана на ръка бележка до менюто гласеше NO HAY CARNE. Месо няма.
Полутъмната задна част беше пълна с хора, които гледаха бейзболен мач на монтиран на стената телевизор. Броуди си спомни, че за разлика от останалата Латинска Америка, във Венецуела любимата игра е бейзболът, а не футболът. Зрителите бяха предимно възрастни мъже и само неколцина от тях ядяха нещо. Бяха се събрали тук заради мача, а може би и заради компанията.
Броуди забеляза, че доста от посетителите ги гледат, някои не особено приятелски. Готвачът зад тезгяха, мъж на около четирийсет и пет с бръсната глава и мускулесто телосложение, също гледаше телевизора, докато оформяше пирожки от царевично брашно. Сервитьорката беше на двайсет и няколко и спокойно би могла да участва в конкурс за мис Венецуела. Беше с тясна тениска с надпис АРЕПА ПЛАНЕТ, опънат върху обемистите ѝ прелести.
— Голяма планета — отбеляза Броуди. — Може би Юпитер.
Мис Венецуела им каза нещо на испански. Тейлър отвърна и двете обмениха няколко думи.
— Пита откъде сме и какво правим тук — преведе Тейлър. — Каза, че вече не идвали туристи.
— Идвали ли са изобщо някога?
— Откъде да знам?
— Кажи ѝ, че сме тъпи американци. И че правим лоши житейски избори.
Жената се усмихна и кимна, сякаш го е разбрала. Тейлър поръча кока-кола.
Мис Венецуела извади две бутилки от хладилник под тезгяха, отвори ги и сложи на плота. Каза на Тейлър цената и тя извади от джоба си дебела пачка боливари, отдели двайсет-трийсет и ги даде на мис Венецуела. Взеха бутилките и излязоха.
— Тази жена е истинска красавица — отбеляза Тейлър.
— Изобщо не забелязах.
— Как би могъл? Така и не откъсна очи от циците ѝ.
— От военното обучение е. Винаги гледай най-изпъкващите особености на терена.
Тейлър се разсмя.
Завиха на ъгъла и излязоха на Плаза Боливар — голям булевард с дървета, заобиколен от сгради от колониалната епоха. В центъра на висок пиедестал от черен мрамор се издигаше голяма бронзова статуя на Великия освободител на кон. Беше облечен в парадна военна униформа, състояща се от жакет с еполети, широк пояс и дълга сабя в ножница. С едната си ръка стискаше поводите на коня, а с другата държеше шапката си с перо. Гледаше някъде в далечината със стоманен поглед, а очите му бяха полускрити от сенките под изпъкналото му чело.
— Той всъщност прилича на Джордж Вашингтон — каза Тейлър.
— Всички статуи изглеждат еднакво, когато са нацвъкани от птици.
— Опитай се да бъдеш не толкова циничен.
— Добре.
— Луис се гордее със страната си. Спести остроумните забележки за себе си.
— Ще бъда по-културно чувствителен.
— Моля те, недей. Просто си дръж езика зад зъбите.
— Слушам, госпожо.
Тя го хвана под ръка, за да покаже, че не му е ядосана. А че просто му дава приятелски съвет.
Тръгнаха към статуята, около която се беше събрала тълпа чависти — поддръжници на Чавес — червени тениски и бейзболни шапки. Някакъв мъж държеше венецуелския трикольор и го развяваше от време на време, а пред групата една дребна жена се беше качила на пластмасов стол с мегафон в ръка. Тонът ѝ беше гневен и напрегнат и тя размахваше юмрук във въздуха, сякаш слагаше възклицателни знаци след всяка дума, а тълпата викаше одобрително или дюдюкаше на необходимите места.