— Искаш ли превод? — попита Тейлър.
— Не — отвърна Броуди, макар че единствените думи, които можеше да различи, бяха имената „Чавес“ и „Мадуро“, които предизвикваха одобрителни викове, както можеше да се очаква, докато името на всеки доскорошен американски президент се съпровождаше от дюдюкане. По този въпрос мненията на народа бяха забележително двупартийни.
Броуди се интересуваше повече от хората по краищата на трескавото море от червено — обикновените венецуелци, които минаваха през това място или просто се мотаеха на площада. Разхождаха се хванати за ръце двойки, деца тероризираха гълъби, минувачи спираха да си починат от жегата в сянката на цъфтящите жакаранди и палми. Бяха толкова отдадени на заниманията си, че обръщаха внимание на викащата през мегафона жена, колкото да я изгледат лошо или да завъртят очи. Чавистите се опитваха да убедят минувачи да се присъединят към групата им и да чуят какво има да им каже жената, досущ като отчаяни мажоретки, викащи за отбор, който отдавна не е печелил мач.
Мършав мъж на средна възраст пристъпи напред и започна да вика на чавистите. Плю в краката на някакъв трътлест мустакат тип с червена шапка и тениска с лицето на Чавес на гърба. Двамата си закрещяха един на друг, мършавият бутна трътлестия. Сбиха се.
Чавистите се втурнаха на помощ на другаря си, събориха мършавия на земята и започнаха да го ритат и тъпчат.
Броуди забеляза в края на площада редица ченгета в светлосини униформи и черни каски, които гледаха ставащото със заучено безразличие.
Броуди пусна колата си на земята и понечи да тръгне към падналия.
Тейлър го сграбчи за ръката.
— Недей.
— Ще го убият.
— Имаме работа, Броуди. И прикритие, което да поддържаме. Не прави нищо, което може да ни вкара в някоя килия.
Млад мъж се втурна към мелето и започна да отблъсква напиращите чависти. Няколко други младежи също дотърчаха, макар че не беше ясно дали се опитват да спасят човека на земята, или използват случая да сритат чавистки задници. Така или иначе, заформяше се грозно сбиване, макар че някои от по-старите активисти, сред които и жената с мегафона, успяха да се отделят от групата и да се изнижат.
Ченгетата най-сетне се задействаха и се втурнаха към тълпата с палки в ръце. Започнаха да налагат всеки, който не беше облечен в червено, включително една млада жена, която снимаше сбиването. Нисък набит полицай я удари с палката си в гърдите, грабна фотоапарата и го разби в земята. Докато тя се превиваше, той я удари отново, след което закопча китките ѝ със свинска опашка.
Тейлър продължаваше да държи Броуди за ръката и го стисна здраво.
— Остани на място, войнико.
Броуди не отговори. Не за първи път гледаше отстрани подобни сцени, докато е на мисия в чужбина, и винаги се чувстваше отвратително. Да си пехотинец също беше гадно, но там поне моралните избори бяха по-ясни. Или адреналинът ги правеше да изглеждат такива. А да си агент на ОКР означаваше, че стоиш в различна част на сцената, в тъмното зад прожекторите, и избираш подходящия момент да излезеш от сенките.
Когато ченгетата с палките навлязоха в тълпата, чавистите отстъпиха от мелето. Неколцина от младежите клекнаха с ръце на главите, за да ги предпазят, и получиха силни удари по гърбовете, преди да бъдат проснати и закопчани. Един оказа яростна съпротива, като бъхтеше с юмрук визьора на едно ченге и го риташе в глезените. В отговор получи палка в челюстта и върху черния мрамор на площада пръсна кръв и слюнка. Другарите на ченгето се присъединиха към забавлението и го помляха от бой.
Неколцина полицаи като че ли започнаха да проявяват интерес към Броуди и Тейлър и Тейлър замъкна Броуди в някаква близка сграда. Едва когато очите му свикнаха с полумрака, Броуди видя, че се намират в църква.
Беше висока катедрала в романски стил с широк централен кораб с редици дървени пейки и колонади с арки от двете страни. Няколко души седяха на пейките при олтара.
Тейлър го поведе към един страничен параклис. Зад метален парапет имаше статуя на Дева Мария върху позлатен трон, с Младенеца в скута ѝ. На масата пред нея беше поставена ваза с жълти цветя, а до парапета имаше рафт със свещи. Около половината бяха запалени. Тейлър отиде при тях и затърси кибрит, но поради недостига на всичко кибрит нямаше; някакъв находчив енориаш или свещеник беше събрал клечки, вероятно от дърветата на площада. Тейлър поднесе една към пламъка на горяща свещ и запали друга. После предложи горящата клечка на Броуди.