Броуди беше израснал без религиозно обучение, макар че помнеше много летни нощи, през които бе лежал в тревата и бе зяпал звездите, докато мама и татко си деляха странно миришеща цигара и спореха за съществуването на Бог. Баба му и дядо му по бащина линия бяха ревностни лютерани, макар че освен това бяха жестоки и гадни, така че явно религията не им се отразяваше много добре. По едно време в колежа беше започнал сериозна връзка с еврейско момиче и открито обмисляше дали да не приеме юдаизма, но тъй като нямаше религия, от която да се откаже, заряза както идеята, така и момичето.
— Броуди?
Той взе клечката, запали една свещ и застана до Тейлър при парапета. Затвори очи и се опита да успокои ума си, но приглушените звуци на насилието отвън успяваха да достигнат и тук.
За кого запали свещта? Не беше сигурен. Може би за онези хора отвън — младежите, които бяха потърсили отдушник за яростта си заради участта на страната им. Или за ченгетата, които се задействаха, за да запазят работата си, за която получаваха надница от един долар. Може би дори за хората, облечени в червено заради мъртвия си идол, който откъдето и да го погледнеш, си беше харизматичен измамник, който обещаваше рай на земята, а вместо това беше донесъл ад.
А може би беше запалил свещта за Анди Ръкър, другар от взвода му в Ирак. Анди беше запасен войник от малко градче в източната част на Пенсилвания. Беше се писал запасняк, за да подпомогне издръжката на семейството си, но подобно на много други запасняци по онова време беше мобилизиран, когато войната, която трябваше да приключи за шест месеца, се проточи години.
Анди не беше воин. Не беше там заради кауза, тръпка или за да излее гнева си върху джихадистите. Беше толкова храбър, колкото беше възможно, но в крайна сметка си оставаше чувствителна душа, попаднала в месомелачка. По време на една битка близо до тях се взриви мина и разтърси Анди повече от останалите. А когато взводът им изгуби човек, Анди също изгуби нещо от себе си.
Анди Ръкър преживя войната, но я отнесе у дома със себе си. Броуди също го беше направил — всичките бяха — но той обичаше да си мисли, че е оставил поне част от нея в пустинята. Не и Анди.
Анди пиеше. Анди играеше комар. Анди звънеше на Броуди и на други армейски другари в малките часове на нощта от барове, автобусни спирки и гари. Понякога молеше за пари, понякога да го закарат някъде. А понякога просто имаше нужда някой да го изслуша. Всички се опитваха да помогнат, но Анди не искаше помощ. Анди искаше да умре.
Опелото му беше отслужено в малка презвитерианска църква в родния му град преди две години и това беше последният път, когато Броуди бе стъпвал в храм. Службата беше малка и скромна и той видя хора от живота на Анди, които познаваше единствено от разказите му — майка му и баща му, по-малката му сестра, любимата му от гимназията, за която навремето се бил сгодил. Всички бяха там, всички сякаш се бяха смалили от времето и мъката.
Тогава Броуди също беше свел глава в молитва, бе слушал със затворени очи някакъв тържествен химн и беше гневен, че животът се е отнесъл по този начин с Анди Ръкър. Гневен на света, в който нямаше място за нещата, които бяха безценни и лесно се разбиваха.
— Скот?
Той отвори очи. Тейлър го гледаше.
— Добре ли си?
Той погледна ръцете си, които се бяха вкопчили в парапета с такава сила, че трепереха и кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Пусна се и отстъпи назад.
— Добре съм. Да се махаме оттук.
17.
Седяха в колата на Луис, паркирана на една пряка от Музеум Плаза, който не се виждаше от плътния пръстен дървета. Слънцето се беше спуснало към хоризонта и хвърляше дълги сенки. Срещата им с Раул беше след десет минути и Броуди беше обяснил на Луис, че не са дошли тук, за да се насладят на изящните изкуства и съкровищата на Каракас.
— Торе Давид е много опасно място — каза Луис. — Там се събират мутри.
— Хубаво — отвърна Броуди. — Имаме среща с мутра.
— Ще дойда с вас.
— Не ти плащам достатъчно за подобно нещо, амиго.
Луис обаче нямаше намерение да отстъпва.
— Тогава трябва да вземете пистолета ми.
Броуди го погледна. В очите на Луис се четеше неподправен страх.
— И двамата сме въоръжени — каза му той.
Луис като че ли беше изненадан, но и донякъде успокоен. Явно беше започнал да се чуди какви ли са тези американски ВИП персони. Погледна през предното стъкло, после насочи вниманието си към окачения на огледалото кръст. Може би се канеше да моли Началника да бди над тъпите гринго. Нямаше да навреди.