Белега посочи един вход.
— Влезте там.
Броуди и Тейлър влязоха в малка стая, осветена от флуоресцентна лампа на батерия. Вътре имаше дървен сандък, изпълняващ ролята на масичка за кафе, до който се мъдреха две изтърбушени кушетки; на пластмасова маса до стената беше поставен телевизор с плосък екран, по който някой беше стрелял. В стената срещу входа имаше широк отвор там, където би трябвало да се намира прозорец, ако кулата беше достроена. Вместо него сега имаше ниска тухлена преграда, която да предпазва бившите обитатели от падане от десет метра височина.
Раул седеше на едната кушетка и пушеше. Броуди го погледна. Мъжът имаше едри и грозни черти — големи уши, голям нос и големи черни очи, които се стрелкаха между Броуди и Тейлър. Той дръпна здравата от цигарата си и издиша.
— Коя е красивата дама?
Тейлър отговори на испански и отговорът определено не се хареса на Раул. Той дръпна отново.
Беше се разположил на кушетката, преметнал една ръка на облегалката — преструваше се, че е отпуснат и контролира положението. В действителност обаче си личеше, че е напрегнат. Погледът му продължаваше да се стрелка между Броуди, Тейлър и Белега, който стоеше зад тях. Броуди предположи, че Раул не разполага с лоялността на Белега, а само го е наел.
Броуди извади от джоба си банкнота от петдесет долара и я вдигна пред Белега.
— Върви си. Чупката.
Белега го погледна, после погледна банкнотата. Без никакво колебание грабна парите и тръгна към изхода. Раул извика нещо след него на испански, но онзи дори не забави крачка.
Броуди се обърна към Раул.
— Сега вече сме насаме.
Раул не изглеждаше особено щастлив от този факт. Дръпна пак от цигарата и изгаси фаса в облегалката.
— Моля, седнете. — И посочи канапето от другата страна на масичката.
— Не си бих инжекция против тетанус — отвърна Броуди. — Ще останем прави.
Раул не стана от мястото си.
— Какво искате?
— Какво ти каза общият ни приятел? — попита Броуди.
— Каза, че искате жени. — Погледът му се стрелна към Тейлър. — Но виждам, че вече си имате една, при това добре изглеждаща.
— Какво работиш за него? — попита го Тейлър.
— Това е работа на господин Хънт.
Господин Хънт. Разбира се, Уорли не би използвал истинското си име или военния си чин, макар че Броуди се запита дали избраният псевдоним не е намек за „Мисията невъзможна“. Щеше да подхожда идеално на младежкото чувство за хумор, поразяващо много от разузнавачите, които познаваше.
— Ето каква е работата — каза Броуди. — Има един човек и искам да ми помогнеш да попадне в ситуация, в която да може да бъде изнудван. Comprende?
Раул го изгледа за момент и кимна.
— Мога да го направя, да. Имам добри момичета за целта.
— Да се надяваме, че не са прекалено добри — каза Броуди.
Раул се усмихна криво.
— Не, сеньор. Не прекалено добри. И такива, на които лесно можеш да се довериш.
— А после какво? — попита Тейлър. — Стаи със скрити камери ли?
Раул я погледна.
— Si. — Като че ли му беше малко неудобно да обсъжда тази тема с жена. Този сводник беше истински джентълмен. — Имаме специални места за това — увери ги Раул.
— Добре — каза Броуди. — Но заснемането как чука проститутка не е достатъчно. Искам нещо по-екстремно. Разбираш ли?
Раул го погледна.
— Някои от дамите са обучени за това. Знаят как да накарат мъж да прави други неща. Неща, които той не е поискал и дори не знае, че иска.
Аха. В един момент си в леглото с леко отегчена проститутка, а в следващия си на четири крака със свинска маска и те налагат с камшик.
— Мисля за по-млади момичета — каза Броуди.
Раул го изгледа.
— Колко млади?
— Много — отвърна Броуди. — Деца.
Лицето на Раул потъмня.
— Не правя такива неща.
— Но на мен ми трябва точно това — каза Броуди. — За изнудването.
— Не, амиго. — Раул започна да се разгорещява. — Кълна се в душата на майка си, че не правя такива неща. Уреждам дами в хотелски стаи, клубове, домове, такива неща. Това, за което говориш, е нещо съвсем друго. Не мога да ви помогна.
— Раул — меко рече Тейлър. — Погледни ме.
Погледите им се срещнаха.
— Искаме само информация. Искаме да знаем къде се случват такива неща.
— Не е моя работа — отсече Раул.
— Петстотин долара — каза Броуди.
Раул стана, свали бейзболната си шапка, прокара длан по мазната си коса и отиде при зеещия прозорец, гледащ към тъмния град.