— Мисля, че ни трябва по-добър план.
— Да. Добре, какво ще кажеш за питие в хотела?
— Точно от това имам нужда.
Колата на Луис се появи на ъгъла и запълзя към тях. Светеха само стоповете ѝ. Той спря и двамата се качиха. Луис включи фаровете и потегли с мръсна газ. Час по час поглеждаше седящия до него Броуди, сякаш беше изненадан, че го вижда жив.
— Към хотела. Нали?
Броуди погледна тъмната улица. Част от него още искаше да направят едно нощно посещение в Петаре. Но същата тази част едва не го беше убила в Багдад.
— Към хотела — каза Тейлър.
— Si.
Луис направи обратен завой и обясни, че ще трябва да се отклонят и да излязат на Авенида Бояка, която минавала в посока изток-запад покрай южните подножия на крайбрежните планини, за да избегнат нощното пътуване през града.
Пресякоха с висока скорост пуст квартал. На улицата нямаше никого, лампите не светеха. Единствената светлина идваше от жилищните блокове, където хората продължаваха живота си зад заключени врати, подобно на останалите два милиона обитатели на града.
Стигнаха четирилентовата магистрала, която минаваше покрай тънещите в пълен мрак крайбрежни планини, и продължиха на изток. Не се виждаха никакви други коли.
Луис като че ли се отпусна и посочи към възвишенията.
— Тук е много красиво. Като бях малък, идвахме на дълги разходки през почивните дни. Баща ми беше… как се казва? Много обичаше да гледа птици.
— Любител орнитолог — подсказа му Тейлър.
— Да — съгласи се Луис. — Познаваше всички птици. Разхождахме се часове из гората и ги гледахме. Той имаше бележник, предаден му от неговия баща, в който записваше всичките си наблюдения. Моята работа беше да водя бележките. Това беше любимото ми време заедно с баща ми. — Луис погледна тъжно нагоре към тъмните планини.
— Колко големи са децата ти? — попита го Тейлър.
— Момчето е на десет, а момичето на осем.
— Сигурно им е трудно.
Луис кимна.
— Да, сеньора. Но най-лошото е, че не познават друго. Не помнят кога е имало достатъчно храна. Не разбират, че не е нормално никой да няма доверие на никого. Не знаят, че може и да няма решетки на прозорците и резета и катинари на вратите. Почти никога не излизат вечер.
Броуди започна да се депресира от думите му.
— Как е останалата страна?
— В някои части е същото. В други… може би по-добре. Може би по-безопасно. Може би повече храна… Някои градчета и села са в ръцете на добри хора. Но… злото се разпространява оттук.
Звучеше като зомби апокалипсис. Битката между хора и чудовища, които някога са били хора. Броуди беше виждал това пропадане в хаоса в Ирак — постапокалиптично разпадане на обществото, бърз преход към беззаконие и убийства. Когато всеки човек е сам за себе си. Наистина много страшно.
— Искаш ли да се махнеш оттук? — попита той.
— Това е страната ми — след кратко колебание отвърна Луис.
— Вече не, амиго.
— Искам си страната. Някой ден ще се случи.
— Ако размислиш, кажи ми и ще се опитам да уредя нещо в посолството.
Луис не отговори.
— Господин Уорли споменавал ли ти е нещо подобно?
— Той… каза, че ставам за американска виза. Трябвало да съм политически бежанец. Противник на режима. — Луис се засмя пресилено. — Половината страна е такава.
— Да. — Броуди беше виждал същото при иракчаните, които работеха за американците. Те бяха белязани за смърт и Държавният департамент им даваше разни смътни обещания, че ще им помогне да емигрират. Но повечето така и не получаваха визи и мнозина бяха избити от една или друга бунтовническа група, чиято единствена обща кауза беше омразата към американските неверници и иракските им лакеи.
Ирак не беше Венецуела, но идиотите от Държавния департамент дрънкаха едно и също. А Уорли, който всъщност работеше за Пентагона, май беше лъжливо лайно. Можеше съвсем лесно да помогне на Луис и семейството му да се махнат от страната. Достатъчно беше само да каже, че верният служител на посолството е заплашен с арест от режима.
Светът наистина се беше запътил към ада.
— Трябва да помислиш за жена си и децата си — каза Тейлър, която очевидно беше започнала да харесва Луис. — Кажи ни, ако решите да се махнете. Може и да успеем да помогнем.
— Благодаря, сеньора.
— А междувременно прави каквото е нужно, та Венецуела отново да стане чудесно място — добави Броуди.
Видя светлини в страничното огледало. Посегна за пистолета си, когато колата ги настигна бързо по съседната лента. Беше голям джип и Луис каза, че вероятно е брониран. Профуча покрай тях и изчезна в мрака, а Луис се прекръсти.