— Обикновено. Но какво…?
— Мисля, че ако извършителят е Мърсър, Креншо може би му е разкрил нещо, което го е накарало да замине за Каракас.
Броуди си помисли, че това е малко пресилено. Но поне изглеждаше, че Домброски внезапно си е спомнил някои от основните въпроси. Стенли Домброски не беше политическо животно; той беше ченге. Но често се озоваваше между света на политиката на Пентагона и честната полицейска работа, между баламосването и правосъдието. Не, полковник Домброски никога нямаше да стане генерал и неговото шкембе като на Буда и недостатъците с ръста не бяха основната причина за това.
— Броуди?
— Да?
— Това е извън протокола.
— Разбрано.
— И не беше част от инструктажа по мисията.
— Ясно.
— Ако има връзка между убийството на Креншо и капитан Мърсър — продължи Домброски, — хората от разузнаването в посолството в Каракас са наясно с това и сега сигурно се питат онова, което се питаш и ти. Защо Мърсър е във Венецуела?
Броуди не отговори. Тейлър му беше казала, че е параноик по случая, но ето че сега Домброски подхранваше подозренията му.
— Уорли опита ли се да изкопчи информация за мисията ви? — попита Домброски.
— Малко. Казахме му само онова, което трябва да знае. Имал ли си вземане-даване с него преди?
— Не. Той се свърза с мен, когато потърсих кабинета на военното аташе в посолството в Каракас. Но се обзалагам, че е от ВСП.
ВСП означаваше Военна служба за прикритие, шпионското звено на Агенцията за военно разузнаване. Шпионите на Пентагона.
— Възможно е — каза Броуди.
— Какво е впечатлението ти от него?
— Прегорял. Немарлив. Тъп и хитър като лисица.
— Звучи като човек от ВСП. Дръж го под око.
— Ясно. Да се върнем на Робърт Креншо. Какво е правил той в Пешавар?
— Не знам. Но местният спорт там е издебване и убиване на талибани.
— Аха. Също като работата на Мърсър в Афганистан.
Домброски помълча, после каза:
— Този случай може да се окаже по-сложен, отколкото изглежда.
— Винаги е така.
Домброски пак помълча.
— Струва ми се, че имаш добра следа. Последвай я, докъдето те отведе. Възможно е тази информация за Креншо да няма значение във всичко това. Исках обаче да си наясно, че приятелите ни от посолството в Каракас може да имат по-голям интерес към случая, отколкото си признават.
Броуди си помисли за всичко, което беше казал Домброски. Нищо не го вбесяваше повече от това някой друг да решава какво да прави и какво трябва да знае. Но Домброски поне му даваше нещо — извън протокола.
— И докато сме на тема шпиони, някакви новини за партньора ми? — попита той.
— Това беше само клюка.
Броуди не отговори.
— Ти какво мислиш?
Броуди си помисли за питиетата долу в бара. Нещо не беше на мястото си. Но нямаше нищо, от което да продължи.
— Нещо друго, полковник?
— Току-що научих, че бившата ми жена се е омъжила отново.
— Честито.
— Разбрах го от Фейсбук. Новият ѝ е по-тлъст и от мен. Чудно ми е дали ще изкара дълго.
— Богат ли е?
— Пенсионирано ченге, захванало се с местната политика.
— Два заека с един удар. Дай му една година.
Домброски се разсмя.
— И ти трябва да се пробваш с това, Броуди. Как са жените там?
— Съсредоточен съм върху случая.
— Добре. Не пилей държавни пари в бардаци, освен ако не е за информация.
— Можеш да дойдеш и да ме държиш под око.
— Не, благодаря. Ти ще обереш цялата слава. А междувременно споделяй тази информация за Креншо само толкова, колкото е нужно.
Иначе казано: „Ти решаваш дали да кажеш на Тейлър“.
— Нещо друго?
— Нищо.
Протоколът изискваше началникът да има последната дума, така че Броуди затвори и се загледа от балкона. Светлините в града под него бяха съвсем малко и беше трудно да се каже къде свършва Каракас и къде започват планините.
Всеки случай, от дребна кражба до убийство, беше връзка между хора, места, мотиви и интереси. Този случай беше по-сложен от повечето, но съставните части си бяха същите. Имаше беглец, който освен че беше основна фигура в потенциално водещ случай, беше отлично обучен член на елитна част, действал години наред в огромна тайна война, чийто край не се виждаше. Мотивът за първоначалното му престъпление — дезертьорството — беше загадка. Но той беше успял да убие похитителите си талибани и да се измъкне от плен. Ако се беше върнал в някоя американска база, на това щеше да се гледа като на героичен акт, който щеше да смекчи дезертьорството му. Но вместо това той бе осквернил телата на мъртвите, което беше престъпление както по американските военни закони, така и според международното право, и бе обърнал гръб на кариерата и страната си. Защо?