— Аз също.
22.
Пъплеха по тясната криволичеща улица. Петаре беше учебникарски пример за градски хаос — сгради върху сгради и планини от боклуци покрай бордюра. Плетеници незаконно прекарани кабели по червените фасади и навсякъде графити, голяма част от които политически. Един стенопис изобразяваше карикатурно пантеона венецуелски герои — Боливар, Гевара, Чавес и двама военни, които Броуди не разпозна. El Presidente Мадуро също беше тук, малко отстрани и нарушаващ търсената симетрия на творбата, сякаш някой го е лепнал допълнително от политкоректни съображения.
Беше почти десет сутринта, но улиците бяха притихнали. Броуди предположи, че няма много причини да излизаш от къщата си, когато няма работа, храна и надежда. Минаха покрай двама старци, които играеха домино на пластмасова маса пред гараж, пълен със стари автомобилни части. Мъжете си подаваха цигара един на друг.
— Хайде да им покажем снимката на Мърсър — предложи Тейлър.
— Хайде да не разтръбяваме из цяло Петаре, че търсим Кайл Мърсър.
Луис, който досега не беше давал съвети за разследването, също се включи.
— Може би е по-добре хората тук да не научават, че търсите някого — каза той. — Новините по тези места се разнасят бързо.
— Това може и да е за добро — каза Тейлър на Броуди. — Ако ние не успеем да открием Мърсър, може той да открие нас.
— Това може и да не е чак толкова за добро. В момента търсим бардака — напомни ѝ Броуди и се обърна към Луис. — Давай нататък.
Продължиха по тясната улица.
Броуди забеляза други графити на една сграда отпред — хора с вдигнати юмруци, с всички цветове на кожата, може би символ на етническото разнообразие във Венецуела. На китката под всеки юмрук имаше очертание на венецуелския флаг, от който капеше кръв, сякаш е бил изрязан в кожата. Над юмруците се мъдреше познатата мутра на Уго Чавес с характерната му военна униформа и червена барета. А над Чавес с големи букви беше изписано РБД-200.
— Стигнахме ли вече квартал Двайсет и четвърти юли? — попита Броуди.
— Пред нас е — отвърна Луис.
— Трябва да си вземем пистолетите.
— Si. — Луис отби, спря на ръчна спирачка, наведе се и отвори жабката. Дръпна капака ѝ и цялата жабка се плъзна напред. Зад нея имаше черен найлонов плик.
Луис го извади и го подаде на Броуди.
— Чичо ти да не се казва Дейвид Копърфийлд? — попита го Броуди.
— Сеньор?
— Няма значение. — Броуди раздаде оръжията и боеприпасите, докато Луис връщаше жабката на мястото ѝ.
Броуди извади тазера и свинските опашки и върна плика (по който сигурно имаше достатъчно бял прах, за да бъде повдигнато обвинение за трафик на наркотици) на Луис, който го напъха под седалката си.
— Ще продължим пеша — каза той. — Ти ни чакай тук.
Луис се огледа несигурно.
— Ден е, така че може би става, но е по-добре да останете в колата.
Броуди го погледна. Луис изглеждаше нервен, което беше напълно разбираемо. Човекът имаше семейство и рискуваше задника си в мисия, за която не знаеше и не се беше писал доброволец. Време беше полезният местен да бъде инструктиран и мотивиран.
Броуди извади от джоба си снимката на Мърсър и му я показа.
— Както знаеш, търсим този човек. Той е извършил много тежко престъпление и трябва да го върнем в Съединените щати, за да отговаря за него. За последно е бил видян в някакъв бордей в този район и трябва да го намерим.
Луис кимна.
— Бардакът, който търсим, се занимава с детска проституция — продължи Броуди.
Луис съвсем посърна.
— О, сеньор…
— Знам, Луис. Но това е лайняният свят, в който живеем. Онзи, когото търсим, също е пълно лайно — увери го Броуди.
— Освен това е и много опасен — добави Тейлър. — Опасен е и за Венецуела.
Е, помисли си Броуди, това може би беше малко пресилено. Но може и да не беше.
— Ще ти се обадим, ако изникне проблем — каза той на Луис.
— Тук няма покритие, сеньор.
Броуди си спомни стих от стара кънтри песен.
— Ако телефонът не звънне, аз съм.
— Сеньор?
— Ако не се върнем до един час, иди направо в посолството и кажи на сеньор Уорли.
Луис кимна.
— Накъде е Двайсет и четвърти юли? — попита Броуди.
Луис посочи стръмното стълбище между две постройки.
— Пеша най-бързо ще стигнете по стълбите. Имайте предвид, че онзи квартал е по-опасен от този.
— Ясно. — От Кенеф А на Суперкенеф Б. — Има ли табели „Добре дошли в Двайсет и четвърти юли“?
— Не. Но ще разберете. Колективо РБД-200 е правителството там — уведоми ги Луис.