Броуди погледна калашника на мъжа. Руският автомат беше едно от най-популярните оръжия на света сред бандите и милициите. Беше сравнително евтин, издръжлив, надежден и лесен за използване. Покрай работата си Броуди беше виждал много такива автомати в ръцете на какви ли не опасни задници и те винаги превъзхождаха имитациите, изработени в нечий гараж. Този обаче приличаше на съвсем истински. Както и калашниците в ръцете на приятелите му при входа на клиниката. Тези хора имаха достъп до пари и добър доставчик на оръжие. Броуди забеляза също и навитата на спирала жица, спускаща се от ухото на мъжа. Носеше радиостанция. Явно този колективо си падаше по високите технологии.
Мъжът каза нещо и Тейлър отново преведе:
— Казва, че трябва да се махнем от Двайсет и четвърти юли. Ако ни види отново, ще ни предаде на революционния съдебен комитет.
— Е, това определено звучи гадно. Питай го къде можем да си купим тениски с Чавес.
— Скот…
— Добре. Да се откажем, докато можем.
Тейлър каза нещо, което като че ли удовлетвори мъжа.
— Дай му един „Сникърс“ — предложи Броуди.
Тейлър го погледна така, сякаш ѝ идеше да му каже да си затваря устата. Но после бръкна в джоба си, извади голяма бутилка аспирин и я подаде с усмивка на мъжа от РБД.
— Por la clínica.
Онзи взе аспирина и измънка едно gracias.
— Viva la Revolucion — каза Броуди.
Тейлър го хвана за ръката и го помъкна обратно към стълбите.
— Изобщо не помагаш с тази твоя уста.
— Говоря тъпотии, когато съм изнервен.
— Изнервяш мен. Слава богу, че не знаеш испански и че те не знаят много английски.
— Да. Е, току-що ни изгониха от квартал Двайсет и четвърти юли.
Започнаха да се спускат по стълбището.
— Какво ще правим сега? — попита Тейлър.
— Ще намерим друг начин да влезем.
Тейлър не отговори.
Слязоха по стълбите, като напуснаха Кенеф Б и се върнаха в Кенеф А.
Завариха Луис да стои нервно до колата си. Той ги погледна, докато го приближаваха.
— Всичко наред ли е?
— Наред е — каза Броуди. — Трябва да влезем по друг начин в Двайсет и четвърти юли.
Качиха се в колата и потеглиха. Продължиха нагоре по склона и след няколко минути стигнаха на Т-образно кръстовище с тясна виеща се улица, която продължаваше от дясната им страна нагоре по хълма.
— Вече сме в Двайсет и четвърти юли — уведоми ги Луис.
Броуди погледна към водещата нагоре улица. Дори на подобни места бардаците би трябвало да са настрана от основния път.
— Завий натам.
Луис зави надясно и продължиха по тясната непавирана улица, покрай която се издигаха къщи от кирпич и с покриви от гофрирана ламарина, които буквално бяха накацали една върху друга. Между всеки няколко постройки имаше проход или стълбище, водещо навътре в лабиринта. Всичко сякаш едва се крепеше и Броуди се зачуди как тези оголени хълмове оцеляват на силните тропически дъждове и калните свлачища. И докато се чудеше, видя петно изсъхнала кал и тухли на място, където някога е имало къщи.
— Боже мой… — каза Тейлър. — Луис, дали според теб е имало жертви?
Луис сви рамене.
— Може би. Те знаят кога да напуснат къщите си.
— Ясно — рече Броуди. Напускаш, когато къщата започне да сменя адреса си. А междувременно трябваше да се оглеждат за бардак и да се опитват да избягват РБД-200.
Климатикът на колата не работеше, така че бяха свалили прозорците и чуха високи гласове отпред, а после видяха на пътя млада жена, като викаше гневно назад към мястото, от което беше дошла, като от време навреме дърпаше от цигарата си. Беше тъмнокожа и красива, с яркочервено червило, обувки с високи подметки, минижуп и прилепнало по тялото ѝ горнище, което подчертаваше прелестите ѝ. Като че ли не ги беше забелязала, защото беше обърната в посоката, към която се движеха, и вървеше нагоре по склона.
— Следвай проститутката — каза Броуди на Луис.
Запъплиха нагоре след жената. След няколко минути тя зави и те я последваха по друга улица, на която бяха паркирани очукани автомобили и имаше малка оградена кръчма.
Жената спря при вратата на сива двуетажна бетонна постройка, каза нещо в интеркома и влезе. Над вратата се мъдреше надпис EL CLUB DE LOS MALTIDOS.
— Клуб на прокълнатите — преведе Луис.
Мястото очевидно беше бардак, макар че не отговаряше на описанието на Симпсън за едноетажна сграда. Но ако се приемеше, че всички бардаци познават конкуренцията си, този беше добра отправна точка.
— Спри — каза Броуди.
Луис се подчини.
— Да видим дали работят — каза Броуди и се обърна към Тейлър. — Остани в колата и ни прикривай.