Но очевидно талибаните не се интересуваха от милост. Или може би не им беше харесало, че жена от Епископалната църква в Калифорния цитира свещеното им писание. Така или иначе, отговор нямаше. След половин година г-жа Мърсър почина. Никой повече не чу никаква вест от Кайл Мърсър и похитителите му.
Генерал Хакет обаче разполагаше с нова секретна информация.
— Преди осем месеца научихме, че капитан Мърсър е избягал от похитителите си и най-вероятно от района. Това беше всичко, с което разполагахме допреди три дни, когато получихме съобщение, че стар армейски приятел го забелязал в чужбина. — Хакет погледна Броуди и Тейлър. — Искам да откриете капитан Мърсър, да го задържите и да го върнете у дома, за да се изправи пред военния съд. След разследване, разбира се — не забрави да добави той.
Броуди се запита къде ли би отишъл самият той, ако беше служил в специалните части в едно от най-враждебните места на света и след това е бил държан в плен от безмилостен враг, бил е подлаган години наред на физически и психически изтезания и накрая е успял по някакъв начин да избяга, давайки си сметка, че ще бъде съден за дезертьорство, ако се върне у дома. Някой тайвански плаж с май тай му се виждаше добър избор. Направо му идеше да започне да си стяга багажа.
— Той е в Каракас във Венецуела — каза Хакет и за по-весело добави: — Световната столица на убийствата.
По дяволите!
4.
Докато Хакет прелистваше някакви документи на бюрото си, Броуди погледна партньорката си. Тя гледаше Хакет или по-скоро през него с онова изцъклено изражение, което Броуди беше започнал да разпознава като знак на силно съсредоточаване. Беше изглеждала на два пъти по този начин, когато бяха в Кентъки. Първият път беше непосредствено преди да направи голям пробив в случая. Вторият беше в столовата на Форт Камбъл, докато преценяваше дали хлябът става за ядене.
Сега Броуди се замисли дали тя не си мисли същото като него — че напоследък новините често споменават Венецуела, при това не с добро. Кой нормален човек би избягал от една помийна яма в друга?
— Така, ето — каза Хакет и вдигна очи от листата. — Бившият армейски сержант Алфред Симпсън видял Мърсър в Каракас. Двамата се познавали добре. Преминали заедно през основното обучение на пехотинци и през курсовете за напреднали, след което Мърсър продължил в Школата за кандидат-офицери във Форт Бенинг, а Симпсън бил зачислен към бойната част на Четвърта бригада, Четвърта пехотна дивизия във Форт Карсън.
— Преди две седмици Симпсън бил в Каракас по работа. Сега той е консултант в петролния бизнес. Една вечер директорите на държавната петролна компания на Венецуела ПДВСА го завели в салона на хотел „Мариот“ и след две-три питиета той забелязал някакъв тип, който седял сам на бара. Решил, че му прилича на стария му приятел Кайл Мърсър. Подобно на повечето американци, Симпсън знаел, че Мърсър е дезертирал, и бил гледал талибанския видеоклип по телевизията. Поколебал се, после станал да го огледа по-добре. Казал името му, Мърсър се обърнал и погледите им се срещнали. Мърсър станал и бързо излязъл от бара. — След кратка пауза Хакет добави: — Сега Симпсън живее в Ню Джърси и снощи пратих агенти на ОКР от Форт Дикс да поговорят с него. Разговорът е в досието.
— Симпсън сигурен ли е, че е видял точно Мърсър? — попита Броуди.
— Всичко е в досието — повтори Хакет.
Колкото и да копнееше да се мотае безцелно из световната столица на убийствата, на Броуди му се искаше да разполагат с повече материал за работа.
Хакет прочете мислите му.
— Това е първото ни сведение или насока от три години — каза той. — Не разполагаме с нищо друго.
Ясно. Когато нямаш нищо, се ловиш за всичко, което ти попадне.
— Сър, щом това се е случило преди две седмици, защо действаме чак сега? — попита Тейлър.
— Защото научихме едва вчера — отвърна Хакет. — Симпсън каза, че не знаел какво да прави и с кого да се свърже, докато е бил в Каракас.
— Не се ли е сетил за американското посолство? — попита Броуди. — Толкова ли е тъп?
Хакет подмина коментара му и продължи:
— Може би се е усъмнил в идентификацията си. Или може би господин Симпсън не е искал да издава стария си приятел и се е борил с този проблем. Така или иначе, след като се върнал в Щатите, Симпсън се обадил на стар приятел от армията, който още бил на активна служба, и въпросният индивид, някой си сержант Бел, позвънил тук-там и информацията тръгнала нагоре по веригата, докато не стигнала до генерал Мендоса, който ми се обади вчера. След като научих, изпратих агентите от Дикс да разпитат Симпсън.