Генерал Кристофър Мендоса беше не друго, а най-високопоставеният офицер в армията на САЩ. Имаше четири звезди на пагоните и беше началник-щаб на армията и член на Съвета на началник-щабовете. С други думи, той беше Бог и Той беше говорил директно с генерал Хакет, който пък сега говореше с тях. „Да не прецакаш това, Броуди“.
— Генерал Мендоса ми каза, че иска капитан Мърсър да бъде върнат в Съединените щати, но без това да се превръща в медийна криза — продължи Хакет и добави: — Макар че технически имаме договор за екстрадиране с Венецуела, от известно време те не го изпълняват.
Което означаваше, че предстои операция по отвличане.
— Задачата ви е да откриете Мърсър във Венецуела и да го върнете у дома, за да се изправи пред военния съд — каза Хакет. — Не да го разпитвате и да се опитвате да определите дали е виновен, а само да го задържите и да го върнете в Куонтико. Разбрахте ли?
— Да, сър — ентусиазирано отвърна Тейлър.
Подтекстът беше: „Отвлечете го, ако се налага“, макар че генерал Хакет никога не би казал подобно нещо. Броуди се надяваше, че Тейлър си дава сметка с какво се захваща. Тя беше ОКР агент само от една година и той беше сигурен, че никога не се е занимавала с нещо такова. Това беше една от онези работи, в които можеш да се озовеш в чужда страна, ако нещата се оплескат — след което шефовете ти в Щатите ще кажат, че сигурно си разтълкувал погрешно заповедите си. Или пък че никога не са чували за теб.
През годините Броуди беше участвал в две операции с евфемистичното название „извънредно извличане“ — на избягал в Белград убиец и на крадец на средства от армията, който беше проследен до един тунизийски курорт. И в двата случая бяха пълни глупаци, чиято единствена бляскава идея беше да се намърдат в страна, с която нямат договор за екстрадиция. Не им се получи. Но пък и не бяха Делта Форс.
Броуди си помисли отново за лицето на Кайл Мърсър от видеозаписа. На него нямаше никакъв страх.
Все още не беше отговорил на въпроса на Хакет. Генералът го погледна — очите му бяха като стоманени сачми на лагер.
— Разбрахте ли, господин Броуди?
— Да, сър. — Нещо в историята обаче липсваше и той добави: — Казахте, че Мърсър се е измъкнал от похитителите си преди осем месеца. Откъде знаете това?
Хакет и Домброски се спогледаха и нещо подсказа на Броуди, че най-сетне са стигнали до сърцевината на въпроса.
— Онова, което ви предстои да видите, е строго секретно — каза Хакет. Броуди беше готов да се закълне, че генералът всяка сутрин репетира тези думи пред огледалото.
Хакет извади една флашка от едно чекмедже и я подаде на Домброски, който я пъхна в плоскоекранния телевизор, монтиран на стената срещу бюрото на генерала. Хакет продължи:
— Преди осем месеца екип тюлени, извършващи операция в племенните територии в Пакистан, попаднал на останки от талибански лагер. Докато оглеждали, се появил местен козар, който им дал бележка на английски — с почерка на Мърсър, както установихме по-късно — която инструктирала всеки американски военен екип да плати на приносителя на бележката петдесет долара срещу ценна информация. Тюлените платили на козаря, той им дал SD карта памет и се разкарал. Картата съдържаше този запис. Доста е картинен — добави Хакет.
Домброски натисна копчето за възпроизвеждане и всички се загледаха в екрана.
Стационарна камера показваше горяща палатка в планинска територия под лунна светлина. Пред палатката беше проснат брадат мъж с тъмни дрехи. Спеше. Или беше мъртъв.
Друг мъж се беше снишил на заден план и правеше бързи повтарящи се движения. Ръка, очертана на фона на небето, вдигаше и спускаше отново и отново дълъг нож.
После се изправи. Беше висок и слаб, с брада. Чертите на лицето му бяха като изсечени на лунната светлина. В дясната си ръка държеше ножа, а в левия му юмрук се поклащаше нещо кръгло.
Човешка глава.
Мъжът тръгна към горящата палатка и когато приближи камерата, главата му излезе от кадър, а тялото му приближи заострен кол, забит в земята. Той пусна ножа на земята и с двете си ръце заби главата на кола. През шепота на вятъра и пукането на огъня ясно се чу мляскащ звук.
— Петима мъже, очевидно талибани, били намерени в това положение — каза Хакет. — Обезглавени, със забити на колове глави, подредени в кръг около лагера. Според доклада на тюлените трима били убити от куршуми. Другите двама били с прерязани гърла.
Мъжът се приближи и клекна пред камерата. Беше Кайл Мърсър. Лицето му изглеждаше плашещо — мършаво, окървавено, осветено от лунната светлина и от друг огън извън кадър. Сините му очи бяха широко отворени и нащрек, докато се взираха в обектива.