Това му беше проблемът с работата зад бюрото. Удряш го на мечти. Чавес, набеден майор, погледна часовника си. стана, отвори вратата и връчи купчината боклук на госпожица Мууни. Всички вече бяха готови. Той взе пистолета и колана си, Следващата спирка беше това, което британците, наричаха „стаята с халатите“, въпреки че там нямаше никакви халати, а въгленочерни бойни облекла, подсилени с противокуршумни жилетки.
Целият Екип 2 бе там, готов за ежедневното упражнение. Всички бяха отпуснати, спокойни и усмихнати. После отидоха да си вземат полуавтоматичните оръжия. Всеки прехвърли двойния ремък през главата си, провери пълнителите;, зареди и дръпна предпазителя на заключено.
Упражненията биха безкрайни, поне доколкото можеха да изглеждат такива след две седмици. Имаше шест основни сценария, всеки от които можеше да бъде проиграван в различна околна среда. Този, който мразеха най-много, беше във вътрешността на граждански самолет. Единственото добро в случая беше ограничението за лошите — те не можеха да се дянат никъде. Всичко останало беше изключително лошо. Фрашкано с цивилни в огневите зони, добро прикритие за лошите — а ако някой от тях наистина имаше бомба, завързана за тялото — те почти винаги твърдяха, че имат — е, тогава му оставаше само да му стиска, за да дръпне връвта или да завърти ключа, и тогава, ако копелето се окажеше поне малко компетентно, всички на борда ставаха на печена кайма. За щастие малцина избираха точно такава смърт. Но Динг и хората му нямаха право да разсъждават по този начин. В повечето случаи терористите, изглежда, се страхуваха от плен повече, отколкото от смъртта, поради което стрелбата трябваше да е бърза и ефективна, а екипът трябваше да удари самолета като канзаско торнадо в полунощ и флеш-бенговете10 да зашеметят копелетата, така че двойните чуквания да бъдат по неподвижни глави, и да се надяваш на Бога, че цивилните, които се опитваш да спасиш, няма да се изправят и да блокират огневия ти обхват, в какъвто изведнъж се е превърнал фюзелажът на самолета.
— Екип две, готови ли сме? — попита Чавес.
— Да, сър — последва хоровият отговор.
— Снайпер Две-две — попита Динг по шлемофона си. — Нещо за докладване?
— Нищо, Две-шест. Съвсем нищо — докладва Вебер.
— Снайпер Две-едно?
— Шест — отвърна Джонстън, — виждам перде, което се помръдва, но нищо друго. Инструментите показват четирима до шест души вътре, говорят на английски. Край.
— Прието — отговори Динг.
Екипът се беше прикрил зад един камион. Той хвърли за последно поглед на схемата на вътрешността на сградата. Щурмът беше предшестван от подробен разчет. Бойците бяха запомнили вътрешността на постройката толкова добре, че можеха да я видят със затворени очи. Динг даде знак с ръка и започнаха.
Пади Конъли поведе на бегом към вратата и щом стигна до нея. измъкна пластичния взрив от паласката, окачена на бронежилетката му. Залепи го в горния десен ъгъл на касата и напъха капсул-детонатора. Секунда след това се отмести точно на три метра. Детониращият бутон бе в лявата му ръка, дясната стискаше полуавтоматичния пистолет.
„Окей — помисли си Динг. — Време е.“ И извика:
— Давай!
Щом първите изхвърчаха иззад камиона, Конъли натисна бутона и експлозията изби вратата. Първи стрелец, сержант Майк Пиърс, се втурна вътре, Чавес го следваше по петите.
Беше тъмно. Единствената светлина идваше откъм избитата врата. Пиърс огледа помещението, видя, че е празно, и се хвърли към вратата към следващата стая. Динг го последва с екипа и…
… ето ги: четири мишени и четирима заложници…
Чавес изстреля два куршума към главата на най-лявата мишена. Улучи точно в центъра, между нарисуваните със синьо очи, след което отмести поглед надясно, за да се увери, че Стив Линкълн е поразил своя човек съвсем според плана. След по-малко от секунда лампите на тавана светнаха. Всичко беше приключило седем секунди след експлозията на пластичния взрив. Осем секунди беше програмираният срок за упражнението. Динг дръпна предпазителя на оръжието си и каза:
10
От flash-bang — англ. „святкане трясък“. Техника на прилагане на експлозиви при бойни акции с внезапен характер. — В. пр.