„Песимизмът на Стария свят“ — помисли си Джон Кларк. Това им беше проблемът на европейците. Никакъв оптимизъм. Предпочитаха да търсят нещата, които могат да тръгнат на зле, вместо положителното.
— Чавес?
— Върховно момче — призна Стенли. — Почти толкова добър, колкото Питър Ковингтън.
— Прав си — призна Кларк въпреки лекото незачитане на зет му. Но Ковингтън беше служил в Херефорд седем години. Още един-два месеца и Динг щеше да се изравни с него. Вече беше съвсем близо. В момента разликата зависеше от това колко часа е спал всеки от тях предната нощ, а много скоро щеше да зависи от това какво са закусвали. В общи линии Джон разполагаше с подходящите хора, тренирани за подходящата цел. Сега единственото, което можеше да направи, беше да ги поддържа на това ниво. Учение, учение и пак учение.
Никой от двамата обаче не знаеше, че вече се беше започнало.
— Е, Дмитрий? — каза мъжът.
— Да? — отвърна Дмитрий Аркадиевич Попов и разклати водката в чашата си.
— Откъде и с какво да започнем? — попита мъжът.
Бяха се запознали по случайно стечение на обстоятелствата, както смятаха и двамата. Макар и по съвсем различни причини. Случи се в Париж, в кафенето на един тротоар. Единият забеляза, че другият е руснак, и искаше да му зададе няколко елементарни въпроса, свързани с бизнеса в Русия. Попов, бивш висш служител на КГБ, съкратен и търсещ възможности да навлезе в света на капитализма, бързо беше преценил, че този американец разполага с много пари и че си струва да опита удар. Беше отговорил на въпросите му открито и ясно, подвеждайки бързо американеца към логичното заключение за доскорошните си занимания — езиковите му умения (Попов владееше отлично английски, френски и чешки) проличаха веднага, както и познанията му за Вашингтон, окръг Колумбия. Попов определено не беше дипломат: бе прекалено отворен и праволинеен във възгледите си, който фактор всъщност бе допринесъл за издигането му до полковник — той все още мислеше, че заслужава генералски звезди. Както обикновено, едното водеше до другото, първо размяна на визитни картички, после пътуване до Америка като консултант по сигурността и поредица от срещи, които дискретно се бяха придвижили в посока, изненадваща по-скоро за руснака, отколкото за американеца. Попов беше впечатлил американеца с познанията си по въпросите на безопасността по улиците на чужди градове, след което дискусията се беше насочила в съвсем различна посока.
— До каква степен ви е познато всичко това? — го беше попитал американецът в кабинета си в Ню Йорк.
Отговорът беше широка усмивка. След три водки. Познавам тези хора, разбира се. Би трябвало да знаете е какво съм се занимавал преди да напусна службата в родината си.
— Работили сте с терористи? — беше попитал американецът изненадано.
Наложи се Попов да му го обясни в подходящия идеологически контекст:
— Трябва да си спомните, че за нас тогава те изобщо не бяха терористи. Те бяха наши съмишленици в борбата за мир и за тържеството на марксизма-ленинизма, наши другари — борци за свободата на човечеството… и, за да бъдем откровени — полезни глупци, изпълнени с желание да пожертват живота си в замяна на известна поддръжка.
— Нима? — отново запита американецът. — Бих си помислил, че са били мотивирани от нещо важно…
— О, мотивирани са — увери го Попов, — но идеалистите са глупави хора, не е ли така?
— Някои да — призна домакинът, след което кимна на госта си да продължи.
— Те вярват на цялата реторика, на всичките обещания. Нима не разбирате? Аз също бях партиец. Ходех на събрания, плащах си членския внос. Правех всичко това, но бях от КГБ. Пътувах в чужбина. Видях какво значи да живееш на Запад. Много повече предпочитах да пътувам в чужбина в, хм, командировки, отколкото да работя на площад „Дзержински“ номер две. По-добра храна, по-добри дрехи, всичко — по-добро. И за разлика от тези глупави младежи, разбирах каква е истината — заключи той и вдигна наздравица към домакина си с полупразната чаша.
— И с какво се занимават те сега?
— Крият се — отвърна Попов. — Повечето се крият. Някои може и да са си намерили работа — вероятно черна въпреки университетското образование, каквото повечето имат.
— Чудя се дали… — Дремещият поглед отрази пиянството на самия домакин, толкова добре подчертано, че Попов се зачуди дали е истинско, или престорено.
— Какво се чудите?
— Дали човек все още може да установи контакт с тях…
— Съвсем сигурно, стига да има причина за това. Моите контакти са тук… — Той потупа слепоочието си. — Такива неща не се забравят. — „Накъде ли води всичко това?“