— Дори от бесните кучета има полза и често, хм… — смутена усмивка — … нали ме разбираш…
Попов се зачуди дали това, което показват по филмите, не е истина. Дали американските бизнесмени наистина устройваха убийства на конкурентите си и прочие? Стори му се твърде налудничаво… но може би пък филмите не бяха съвсем безпочвени…
— Кажи ми — продължи американецът, — ти наистина ли си работил с тези хора… нали разбираш, да си планирал работата, която са извършвали?
— Планиране? Не — отвърна руснакът. — Да, осигурявах им известна помощ по указание на моето правителство. Най-често служех като куриер, като свръзка. — Тези назначения не бяха от най-приятните: по същество той трябваше да изпълнява ролята на пощаджия, комуто е поверено да доставя поверителни съобщения на онези извратени типове, но бяха задачи, които му се възлагаха заради полевите му умения и способността му да се разбира с хората. Ако използваме западния речник, Попов беше „призрак“, великолепен полеви разузнавач, който никога, доколкото на самия него му беше известно, не беше разкриван от никоя западна контраразузнавателна служба. В противен случай влизането му в Америка нямаше да е толкова безпроблемно.
— Тоест знаеш как да установиш връзка с тези хора, така ли?
— Да, знам — увери Попов домакина си.
— Забележително. — Американецът се изправи. — Какво ще кажеш за една вечеря?
Към края на вечерята Попов вече печелеше 100 000 долара годишно в качеството си на специален консултант и се чудеше докъде ще го доведе тази нова работа, но всъщност не му пукаше особено. Сто хиляди долара бе добра сума за човек, чиито вкусове се нуждаеха от сериозна финансова поддръжка.
Сега бяха изминали два месеца, а водката беше все така добра.
— Къде и как? — прошепна Попов. Беше забавно къде е сега и с какво се занимава. Животът е толкова странен! В края на краищата в онзи следобед той просто беше в Париж, убиваше времето си и чакаше да се срещне със свой бивш колега от ГДВР. — Когато е решено, нали?
— Ти знаеш датата, Дмитрий.
— Знам кого трябва да видя и на кого да се обадя, за да уредя срещата.
— Нима трябва да го направиш лице в лице? — попита американецът.
— Скъпи приятелю, да, лице в лице. Такива неща не се уреждат по факса.
— Това е риск.
— Много малък. Срещата ще бъде в явка. Никой няма да ме заснеме, а ме познават само по паспорт и кодово име. И, разбира се, валутата.
— Колко?
Попов сви рамене.
— Ами… около петстотин хиляди долара. В брой, разбира се. Американски долари, дойче марки, швейцарски франкове, зависи какво ще предпочетат нашите… приятели.
Домакинът надраска нещо на една хартийка.
— С това ще можеш да получиш парите.
След което нещата тръгнаха. Моралът винаги е променлива величина в зависимост от културата, опита и принципите на съответния човек. В случая с Дмитрий в родната му култура съществуваха твърде малко правила, опитът му се свеждаше до това да се възползва от този факт, а основният му принцип беше да припечелва средства за преживяване…
— Разбираш, че това предполага и известен риск за мен, и заплата ми…
— Заплатата ти току-що се удвои, Дмитрий.
Усмивка.
— Чудесно.
Добро начало. Дори руската мафия не авансираше хората си толкова бързо.
Три пъти седмично тренираха верижен скок от платформа на осемнайсет метра от земята, а веднъж седмично — в реални условия, от британски армейски хеликоптер. На Чавес това не му харесваше много. Въздушната школа беше едно от малкото неща, които беше избегнал в армейската си служба — което всъщност бе доста странно. Беше преминал рейнджърската школа като Е-4, но кой знае как, Форт Бенинг му се беше разминал.
Сега стъпалата му стояха на стъпенките, а хеликоптерът приближаваше мястото за скок. Облечените му в ръкавици ръце стискаха въжето, дълго тридесет метра, в случай че пилотът не преценеше нещо както трябва. Никой не се доверяваше особено на пилотите, въпреки че животът им зависеше от тях. Този обаче бе добър. Е, малко каубой: в последния миг ги прекара през някаква просека и листата се отриха в униформата на Динг, леко, разбира се, но при неговото положение всеки допир беше определено нежелан. След това носът се издигна нагоре, краката на Чавес се стегнаха и когато носът отново се спусна надолу, той отскочи от стъпенката. Целият номер беше да спреш спускането съвсем близо до земята — и да се озовеш там преди да си се оказал люшкаща се мишена… готово, краката му стъпиха на земята. Той отхвърли въжето, стисна автомата и устремно се понесе към набелязаната цел: четиринадесети скок, трети път от хеликоптер.