Все пак в цялата тази работа имаше удоволствие. Той отново беше боец, нещо, което се беше научил да обича и което задълженията му в ЦРУ в основни линии не включваха. Чавес беше човек, който обичаше да се поти, който се наслаждаваше на физическото усилие при изпълнението на бойни задачи и най-вече обичаше да бъде сред други, които споделят това, което харесваше и той. Беше трудно. Беше опасно. Всеки от членовете на екипа беше претърпял по някоя и друга незначителна контузия през последния месец — с изключение на Вебер, който сякаш беше направен от стомана — и рано или късно, според статистиката, някой щеше да се нарани по-тежко, например да си счупи крак. „Делта“ и Форт Браг рядко разполагаха с пълен екип, напълно готов за акция, именно поради нараняванията и контузиите по време на тренировките. Но повече пот в учението, по-лесно в боя. Така гласеше девизът на всяка компетентна армия по света. Хипербола, но не чак толкова голяма.
В момента всички от Екип 2 бяха вече на земята и се придвижваха към целта. Вебер и Джонстън търчаха към предварително определените им позиции, всеки стиснал снайпера със специално изработен оптически мерник. Радиошлемофоните работеха, съскайки с електронно кодираната си система, така че само членовете на екипа да могат да се чуват… Всички чакаха следващата му команда.
Свързочното помещение беше на втория етаж. Разполагаше с обичайното количество телетипни машини за всевъзможните световни новинарски агенции плюс телевизионни приемници за Си Ен Ен, „Скай Нюз“ и още няколко телевизионни програми. Те се следяха от британски персонал — наричаха ги „мозъците“, — чиято дейност на свой ред се следеше от офицер-разузнавач. В момента дежурен беше един американец от Агенцията за национална сигурност, майор от ВВС, облечен както обикновено в цивилни дрехи, които не можеха да прикрият нито националността, нито специалността му.
Майор Сам Бенет се беше приспособил към околната среда. Жена му и синът му не харесваха особено местната телевизия, но намираха климата за приемлив, а недалече с кола от квартирата им имаше няколко приятни игрища за голф. Бенет пробягваше всяка сутрин по три мили, за да покаже на местните, че не е пълен слабак, и очакваше с нетърпение откриването на сезона за пернат дивеч след няколко седмици. Иначе службата му беше съвсем лека. Генерал Кларк — така, изглежда, мислеха всички тук за него — беше приличен шеф. Обичаше работата да се върши чисто и бързо, точно според вкуса на Бенет. И не беше от кресльовците. Бенет беше работил с неколцина такива през дванадесетгодишната си служба под пагон. А Бил Тоуни, британският шеф на разузнавателния екип, беше един от най-добрите, които беше срещал — спокоен, разсъдлив и умен. Често пиеха бира в офицерския клуб в Херефорд.
Дежурствата в повечето случаи минаваха скучно. Бенет беше работил в базовия наблюдателен център на Агенцията за национална сигурност, голямо помещение с нисък таван, със стандартното обзавеждане — монитори и принтери, които изпълваха залата с непрестанно тихо бръмчене, което можеше да подлуди човек в дългите нощи, докато следиш какво става по целия този Шибан свят. Добре че британците не държаха да напъхат работните пчелички в клетки. Тук поне човек можеше да стане от работното си място и да се поразходи. Персоналът беше млад — само Тоуни беше над петдесетте — и на Бенет това му допадаше.
— Майоре! — извика нечий глас. — Имаме случай със заложници в Швейцария.
— Коя служба? — попита Бенет.
— Агенция „Франс Прес“. Банка — докладва ефрейторът, когато Бенет се приближи достатъчно, за да може да прочете — но не можа, понеже не знаеше френски. Ефрейторът започна да му превежда. Бенет вдигна телефона и натисна един бутон.
— Господин Тоуни, имаме инцидент в Берн. Неизвестен брой престъпници са завзели Търговската банка на Берн. В капана са се озовали няколко цивилни граждани.
— Друго?
— Засега нищо. Очевидно полицията е там.
— Благодаря, майор Бенет. — Тоуни затвори и набра телефонния номер на британското посолство в Женева. — Господин Гордън, моля.
— Гордън слуша.
— Денис, тук е Бил Тоуни.
— О, Бил! Не сме се чували от доста време. Какво има?
— Търговска банка Берн, главен клон. Изглежда, там има ситуация със заложници. Искам да прецениш положението и да ми докладваш.
— И какво общо имаме с това?
— Имаме… споразумение с швейцарското правителство. Ако тяхната полиция не е в състояние да се справи, може да се наложи да им осигурим техническа помощ. Кой в посолството държи връзка с местната полиция?