— Тони Армитидж, бивш служител на Скотланд Ярд. Добър е по финансовите престъпления.
— Вземи го с теб — нареди Тоуни. — И докладвай веднага щом разберете нещо.
— Ясно. — Тъй или иначе, следобедът в Женева беше скучен. — Ще трябва да поизчакаш.
— На телефона съм. Благодаря, Денис. — Тоуни затвори, излезе от кабинета си и се качи на горния етаж да погледа телевизия.
Зад сградата на щаба на ДЪГА бяха инсталирали четири големи сателитни чинии, насочени към комуникационните спътници, обикалящи по екватора, и скоро започнаха да получават преки репортажи от швейцарския канал. Камерата показваше фасадата на банката — швейцарците обичаха банките им да приличат на замъци, за да внушат на клиентите си чувство на стабилност и сигурност. Репортерът в момента говореше на станцията си, не за зрителите. До приемника стоеше преводач.
— Не, нямам представа. Полицията все още не е разговаряла с нас — нижеше с монотонен глас преводачът. После по линията се чу нов глас. — Операторът — поясни преводачът. — Струва ми се, че е операторът… става нещо…
Камерата се фокусира и се появи човешки силует с някаква маска…
Какво е оръжието? — попита Бенет.
— Петдесет и осмица, чешки модел — отговори Тоуни. — Поне така ми се струва. Този зад камерата е адски добър.
— „Какво казва той?“ — попитаха репортера от студиото. — Преводачът гледаше екрана. — „Не знам, не можах да чуя, много е шумно. Извика нещо, не чух.“ „Колко души?“ „Не съм сигурен. Но над двадесет — банкови клиенти и служители. Тук сме само аз и операторът и десетина–петнадесет полицаи“.
Аудиовръзката заглъхна. Камерата се изключи и шумоленето им подсказа, че операторът се придвижва към друго място, което се потвърди, щом картината се върна — сега сградата се виждаше от съвсем различен ъгъл.
— Какво става, Бил? — чу се гласът на Кларк. — Минавах просто така, но секретарката ти ми каза, че имам ситуация в развитие.
— Май да — отвърна шефът на разузнавателната секция. — Имам станция „Шестица“ в Женева и пратих двама души да преценят на място. Имаме споразумение е швейцарското правителство, в случай че решат да прибегнат до него. Бенет, това дали не се е появило вече по гражданския телеканал?
Бенет поклати глава.
— Не, сър. Засега пазят мълчание.
— Добре — каза Тоуни. — Кой е активният екип в момента, Джон?
— Втори. Чавес и Прайс. В момента приключват тренировка. Колко време остава според теб преди да обявим пълна готовност?
— Можем да започнем веднага — отвърна Бил, въпреки че това вероятно нямаше да се окаже нищо повече от един провален опит за обир на банка — нещо нормално за Швейцария, поне според него.
Кларк измъкна от джоба си радиотелефон и го включи.
— Чавес, тук Кларк. Двамата с Прайс незабавно в свързочната.
— Тръгваме, Шестица.
— За какво ли става дума — попита Динг старши сержанта на екипа си. Еди Прайс, както Чавес се беше убедил през последните три седмици, беше воин, какъвто винаги му се беше искало да има до себе си: хладнокръвен, умен, спокоен и опитен.
— Скоро ще разберем, сър — отвърна Прайс. Знаеше, че офицерите винаги изпитват нужда да говорят. Доказателството за което се появи веднага.
— Откога си в службите, Еди?
— От тридесет години, сър. Записах се доброволец още момче — петнадесетгодишен. Парашутен полк — продължи той само за да избегне следващия въпрос. — Преминах към СВС на двадесет и четири и оттогава съм тук.
— Е, радвам се, че си с мен — каза Чавес, докато се качваха в колата, която щеше да ги откара до сградата на щаба.
— Благодаря, сър — отвърна старши сержантът. Свястно момче беше този Чавес и може би дори щеше да се окаже добър командир, макар че последното тепърва щеше да се разбере. И той самият можеше да зададе въпроси, но не го направи. Може би защото все още не знаеше достатъчно за американската армия.
„Ти би трябвало да си офицер. Еди“ — помисли си Динг, но не го каза на глас. В Америка Прайс щеше да бъде изтеглен от частта си, колкото и да риташе и да врещеше, и щяха да го пратят в някое кандидат-офицерско училище, та да изкара диплома. Но тук бе страна с друга култура и други порядки. Какво пък, това му осигуряваше адски добър взводен сержант, който да му прикрива гърба. След десет минути спряха пред щаба и Чавес хукна към свързочната.
— Какво става, мистър К?
— Има вероятност да се отвори работа за теб и екипа ти, Доминго. В Берн, Швейцария. Провален банков обир, заложническа ситуация. Това е всичко, което знаем засега.
И Кларк им посочи екраните.
Можеше да е просто учебна готовност. Но предварително планираните механизми вече се задвижваха. Вече бяха поръчани билети за четири поредни полета от Гетуик до Швейцария, а два хеликоптера бяха потеглили към Херефорд да пренесат хората от екипа до летището. „Бритиш Еъруейз“ бяха предупредени да приемат пломбиран товар — проверката му само щеше излишно да възбуди хората. Ако готовността продължеше, членовете на Екип 2 щяха да се преоблекат в цивилни дрехи, чак до вратовръзките и саката. Според Кларк това бе малко прекалено. Но пък да направиш войници да заприличат на банкери не беше много лесно, нали?