— Засега няма нищо особено — каза Тоуни. — Сам, би ли превъртял касетите да видим началото?
— Да, сър. — Майор Бенет натисна копчето на дистанционното управление.
— Чешки 58 — веднага заяви Прайс. — Някакви лица?
— Не. Това е единственото, което имаме — отвърна Бенет.
— Странно оръжие за обирджии — отбеляза сержантът и Чавес изпъшка. Това беше едно от нещата, които не знаеше за Европа. Значи тук апашите не използваха нападателни оръжия.
— И аз това си помислих — каза Тоуни.
— Имате предвид терористично оръжие ли? — попита Чавес.
— Да, сър. Чехите разпродадоха много. Компактни са, нали разбирате. Дължина само 63.5 см, произведени в завода в Ухерски Брод. Съветски патрон 7.62. Автоматични, с режимен превключвател. Странна играчка за един швейцарски бандит — подчерта Прайс.
— Защо? — попита Кларк.
— В Швейцария произвеждат много по-добри оръжия за териториалните си сили — техните граждански бойци си ги държат вкъщи, нали разбирате. Не е толкова трудно да се откраднат няколко.
Сградата се разтърси от шума на пристигащите хеликоптери. Кларк погледна часовника си и кимна одобрително — срокът бе спазен.
— Какво знаем за околностите? — попита Чавес.
— Тъкмо работим по това — отвърна Тоуни. — Но за момента имаме само това, което показва телевизията.
Телеекранът показваше най-обикновена улица, в момента опразнена, тъй като местната полиция беше отклонила трафика встрани от банката. Най-обикновени тухлени сгради, обграждащи обикновена градска улица. Чавес погледна Прайс, чиито очи се бяха приковали в картината, която получаваха в момента — вече две, защото друга швейцарска телестанция беше изпратила операторския си екип на място и двата сигнала се улавяха пиратски от сателита. Преводачът продължаваше да препредава забележките на репортерите към съответните им студия. Казваха много малко, като половината беше маловажно бърборене, каквото може да се чуе във всеки офис. От време на време камерите засичаха мръдването на някое перде, но това беше всичко.
— Полицията вероятно се опитва да установи връзка е онези типове по телефона и да поговори с тях. Обичайната процедура — каза Прайс, който имаше най-голям практически опит в тези неща. Останалите знаеха теорията, но теорията никога не е достатъчна. — До половин час ще разберем дали това е задача за нас, или не.
— Добри ли са швейцарските ченгета? — попита го Кларк.
— Много са добри, сър. Но им липсва опит в сериозни акции със заложници.
— Точно затова имаме споразумение с тях — вметна Тоуни.
— Да, сър. — Прайс се облегна назад, бръкна в джоба си и си извади лулата. — Някой против?
— Тук няма фанатици на тема здраве, старши сержант — поклати глава Кларк. — Какво имате предвид под „сериозна“ акция със заложници?
— Заклети престъпници. Терористи. — Прайс сви рамене. — Достатъчно глупави младоци, за да заложат живота си. От тези, дето убиват заложници, за да покажат, че са решени на всичко. — „От тези, които преследваме, за да ги убием.“ Не се наложи да го добавя.
Джон Кларк се замисли. Като нямаш никаква информация не можеш да направиш и изводи. Всички очи бяха приковани в телеекраните, които показваха малко, и Кларк усети, че му липсва присъщото безсмислено дърдорене, което човек очаква от телевизионните репортери. Единственото по-интересно беше, когато споменаха, че се опитали да говорят с местните ченгета, но че полицаите не казали нищо, освен че се опитвали да установят контакт, засега неуспешно. Това сигурно беше лъжа, но нали ченгетата обикновено лъжеха медиите в случаи като този — защото всеки полукомпетентен терорист би могъл да разполага с телевизионен приемник и да го наблюдава.
Протоколът в случая беше едновременно и прост, и сложен. ДЪГА имаше споразумение с швейцарското правителство. Ако местната полиция не успееше да се справи, щяха да отнесат въпроса на равнище кантон, където, от своя страна, щяха да решат дали да го прехвърлят, или не още една стъпка нагоре, до централните държавни власти, чиито хора, на равнище министерство, щяха евентуално да се обърнат към ДЪГА. Целият този механизъм беше установен преди месеци, като част от мандата на агенцията, която Кларк оглавяваше в момента. Зовът за помощ щеше да дойде през британския Форин Офис в Уайтхол. На Джон всичко това му се струваше адски бюрократично, но нямаше как да се избегне и той все пак беше благодарен, че няма и друго ниво в добавка. Пристигнеше ли молбата, нещата ставаха по-лесни, поне от административна гледна точка. Но докато това не станеше, швейцарците нямаше да им кажат нищо.