След едночасово телевизионно бдение Чавес излезе, за да вдигне Екип 2 в бойна готовност. Бойците приеха новината спокойно и се заловиха да приготвят екипировката, която не беше много. Телевизионният сигнал беше прехвърлен до личните им приемници по бюрата и скоро всички насядаха да гледат, а шефът им се върна в свързочната. Междувременно хеликоптерите чакаха на площадката край зоната на Екип 2. Екип 1 също беше в режим на резервна готовност, в случай че стане нещо непредвидено.
През следващия половин час телеекраните продължиха да показват много малко — само празната улица, но после се появи един полицай с клетъчен телефон в ръка. Личеше, че е изнервен.
— Нещо не е наред — отбеляза доктор Пол Белоу. Еди Прайс само изпуфка с лулата си. Преговарянето с хора като нахлулите в банката само по себе си бе изкуство, което този полицай тепърва трябваше да изучава.
— „Това не беше ли изстрел?“ — чу се гласът на преводача.
— О, по дяволите! — въздъхна Чавес.
След миг стъклените врати на банката се отвориха и някакъв човек в сив балтон извлече на тротоара труп. Изглежда, беше на мъж, но главата, както показаха камерите, представляваше кървава маса.
„Дръпни се надясно, твое дясно“ — помисли си Чавес. По някакъв начин мисълта му като че ли достигна до мъжа, защото той остана като закован няколко секунди, а след това неохотно се придвижи надясно.
— „Някой току-що извика откъм банката“ — препредаде преводачът думите на репортера.
Каквото и да беше извикал гласът, изглежда, цивилният го беше чул, защото веднага залегна на тротоара.
— Добър ход, приятел — отбеляза Тоуни. — Сега ще видим дали полицията ще може да те изтегли.
Една от камерите се завъртя към ченгето, което беше излязло насред улицата с клетъчния си телефон и в момента махаше на цивилния. После — дали от храброст, дали от глупост — полицаят бавно закрачи към редицата полицейски коли, без да го е грижа, че могат да го прострелят.
— Господин Тоуни, търсят ви на четвърта — обади се интеркомът и шефът на разузнаването натисна един бутон.
— Тоуни слуша, да, кажи, Денис…
— Току-що убиха един човек.
— Видях. Прихващаме телевизионния сигнал. — Което означаваше, че разходката на Гордън до Берн беше пълна загуба на време… но не, не беше. — Армитидж с тебе ли е?
— Да, сега отива да поговори с тяхната полиция.
— Чудесно. Чакам да се обади.
Сякаш по поръчка една от камерите показа мъж в цивилно облекло, който пристъпи към полицая, извади калъф с лична карта, каза му нещо и се отдалечи зад ъгъла. После се чу глас:
— Тук е Тони Армитидж, кой е насреща?
— Бил Тоуни.
— Е, щом познавате Денис, предполагам, че сте „Шестица“. С какво мога да ви бъда полезен?
— Какво ви каза полицията? — Тоуни натисна превключвателя на тонколоните, за да чуват всички.
— Прехвърлят случая към кантона.
— Мистър К? — обади се Чавес.
— Хеликоптерите да загряват. Динг. Тръгвате за Гетуик и там чакате по-нататъшни указания.
Прието, мистър К. Екип 2 в действие. Чавес и Прайс слязоха по стълбите, скочиха в колата и след три минути бяха пред сградата на Екип 2.
— Ако сте гледали телевизия, сте наясно какво става. Летим за Гетуик.
На екрана един храбър швейцарски полицай успя да измъкне цивилния на безопасно, после показаха как го бутат в една кола, която веднага форсира. Струпаната полиция, която доскоро стоеше небрежно, сега беше заела по-различна стойка: всички се бяха снишили зад автомобилите си, ръцете им опипваха оръжията. Бяха напрегнати, но все още несигурни какво да правят.
— Сега ще го пуснат на живо по телевизията — докладва Бенет. — „Скай Нюз“ го пуска след секунди.
— Трябваше да се очаква — каза Кларк. — Къде е Стенли?
— Потегля за Гетуик — каза Тоуни.
Кларк кимна. Стенли щеше да достави Екип 2 като полеви командир. Доктор Пол Белоу също щеше да замине с тях. Щеше да полети на хеликоптера с Чавес и да съветва него и Стенли по психологическите аспекти на тактическата ситуация. А на него не му оставаше нищо друго освен да си поръча кафе и храна и да чака.