— Какво ти е мнението, Питър? — попита Кларк.
— Не са от най-интелигентните. Утрепаха онзи нещастен човечец в самото начало, нали?
— Продължавай — подкани го Джон, напомняйки с това на всички, че в тази работа самият той е новак.
— Когато убиеш заложник, прекрачваш една голяма черта. Преминеш ли я, не можеш току-така да се върнеш.
— Тоест не би трябвало да го правят.
— Аз лично не бих. Така става много трудно за другата страна да прави отстъпки, а имаш адска нужда от отстъпки, ако искаш да се измъкнеш… освен ако не знаеш нещо, което противникът не знае.
— Ще поискат някакъв изход… хеликоптер?
— Вероятно — кимна Ковингтън. — До някое летище, където да ги чака граждански самолет с международен екипаж… но докъде? Либия, може би, но дали Либия ще ги приеме? Къде другаде могат да отидат? В Русия? Не мисля. Долината Бекаа в Ливан… но там не кацат граждански самолети. Като че ли единственото смислено нещо, което са направили досега, е, че са скрили самоличността си от полицията. Искате ли да се обзаложим, че заложникът, който се измъкна, не е видял лицата им?
— Те не са любители — възрази Кларк. — Оръжията им показват някаква степен на тренираност и професионализъм.
Това му спечели сдържано кимване от страна на Питър.
— Вярно е, сър, но не са кой знае колко умни. Няма да се изненадам особено, ако разбера, че всъщност са влезли за нари, като най-обикновени крадци. Обучени терористи може би, но не добри.
„А какво ли означава «добър» терорист?“ — помисли Джон.
Самолетът кацна две минути по-рано и спря до терминала. Динг бе прекарал полета в разговор с доктор Бе-лоу. Психологията в тази работа беше най-голямото бяло петно в тефтера му, при това петно, което трябваше да се научи да попълва, и то бързо. Това не беше като да си войник — там психологията е грижа на офицерите от щабовете: да се отгатне какво се кани да прави другият с маневрените си батальони. Това тук беше сражение на взводно равнище, но с всевъзможни нови и интересни елементи — и въпреки това се свеждаше до най-малкия общ знаменател — къс олово в целта.
Чавес стана и се протегна, после тръгна към вратата в задната част на самолета. Приличаше на бизнесмен с вратовръзката и костюма си. Може би трябваше да си купи по-добър костюм в Лондон, помисли си той разсеяно. Хората му го последваха.
Отвън ги чакаше човек с табела с уговореното име, изписано на нея. Чавес пристъпи към него и попита:
— Нас чакате, нали?
— Да, сър.
Последваха го в някакво помещение, което приличаше на конферентна зала. Там ги чакаше униформен полицейски служител, старши офицер, ако се съдеше по сърмения ширит на синята му блуза.
— Вие сте?… — попита той.
— Чавес. — Динг изпъна ръка. — Доминго Чавес.
— Испанец? — попита ченгето с нескрита изненада.
— Американец. А вие?
— Мариус Рьоблинг — отговори мъжът. — Елате с мен.
Рьоблинг отвори една друга врата, излязоха и след минута вече бяха в един минибус, който заобиколи паркинга на летището и излезе на някаква магистрала. Динг се озърна през рамо. Зад тях се движеше друга кола, несъмнено с екипировката им.
— Та какво можете да ми кажете?
— Нищо ново след първото убийство. Говорим с тях по телефона. Никакви имена, никакви самоличности. Поискаха транспорт до това летище и полет извън страната, но засега не са ни разкрили крайната цел на маршрута.
— Какво ви каза човекът, който се измъкна?
— Четирима са, говорят немски. Според него били германци. Въоръжени са с чешки оръжия и както изглежда, са склонни да ги използват.
— Ясно. Колко ще ни трябва да стигнем дотам и ще могат ли хората ми да се преоблекат в екипировката си?
Рьоблинг кимна.
— Уредено е, майор Чавес.
— Благодаря.
— Мога ли да поговоря с човека, който избяга? — попита доктор Белоу.
— Наредено ми е да ви осигуря пълно съдействие… в рамките на разумното, разбира се.
Чавес се зачуди какво ли означава това, но реши, че ще го разбере пътьом. Не можеше да вини Рьоблинг, че не му е приятно, че се е наложило в страната му да идват чужденци, за да приложат силата на закона. Но те бяха професионалисти, и точка — собственото му правителство се беше изразило така. А от този момент репутацията на ДЪГА лежеше на неговите рамене. Щеше да е адска издънка, ако изложеше тъст си, екипа си и страната си. Той огледа хората си. Еди Прайс, който, изглежда, можеше да чете мислите му, дискретно вдигна палец. „Добре — помисли си Чавес, — поне един от нас смята, че сме готови.“ На терена беше различно, нещо, което самият той беше научил сред джунглите и планините на Колумбия преди години. И колкото повече се приближаваш до огневата линия, толкова по-различно става. Тук нямаше лазерни системи, показващи кой е убит. Щеше да го обяви истинската, червена кръв. Но хората му бяха обучени и опитни, особено старши сержант Едуард Прайс.