— Това би било престъпление, като на хитлеристите — отвърна Попов.
— Какво ти е отношението към убиването на хора, Дмитрий? — попита Килгор.
— Зависи кои са те. Има много хора, които заслужават да умрат по една или друга причина. Но западната култура поддържа странния възглед, че отнемането на живот едва ли не винаги е грешно — вие, американците, не искате дори да убивате престъпниците си, убийци и други подобни. Това го намирам за много странно.
— А какво ще кажеш за престъплението срещу Природата? — каза Килгор, загледан в далечината.
— Не разбрах.
— Ами, неща, които унищожават цялата планета, избиването на цели животински видове, замърсяването на сушата и морето. Какво би казал за това?
— Кърк, това също е варварски акт и той би трябвало да се наказва сурово. Но как идентифицирате престъпниците? Дали е индустриалецът, който нарежда и печели от това? Или работникът, който си получава заплатата и прави каквото му се каже?
— Какво бяха казали в Нюрнберг? — попита Килгор.
— Съдът за военни престъпления, имаш предвид? Там беше решено, че изпълнението на заповеди не е оправдание. — Не беше възгледът, към който го бяха приучили да се придържа в Академията на КГБ. Там им повтаряха, че „Държавата винаги е права“.
— Точно така — съгласи се епидемиологът. — Но знаеш ли, никой не осъди Хари Труман затова, че бомбардира Хирошима.
„Защото той спечели, глупак такъв“ — помисли си Попов, но го премълча.
— Питаш ме дали това е било престъпление? Не, не е било, защото то сложи край на по-голямо престъпление, и жертването на онези хора беше необходимо, за да се спаси мирът.
— Какво ще кажеш за спасяването на планетата?
— Не разбирам.
— Ако планетата умира, какво би трябвало да се направи… какво би било редното да се направи, за да се спаси?
Тази дискусия съдържаше всичката идеологическа и философска чистота на дискусия в час по марксическа диалектика в Московския държавен университет — и бе също толкова приложима към реалния свят. Да се унищожи цялата планета? Това просто е невъзможно. Една глобална ядрена война, да, може би това би имало такъв ефект, но това повече не беше възможно. Светът се беше променил и тъкмо Америка имаше основната заслуга за тази промяна. Нима тези двама друиди не разбираха чудото на този факт? Неведнъж светът се беше изправял на прага на пускането на ядрените оръжия, но днес това се беше превърнало в част от миналото.
— Никога не съм обмислял този въпрос, приятели.
— Ние сме — реагира Маклийн. — Дмитрий, в момента има хора и сили, които лесно могат да унищожат всичко тук. Някой трябва да сложи край на всичко това, но как би могло да се направи?
— Нямате предвид чисто политически действия, нали? — отбеляза бившият „призрак“ от КГБ.
— Не, твърде късно е за това, а и все едно, твърде малко хора биха се вслушали. — Килгор извърна коня си надясно и двамата го последваха. — Опасявам се, че трябва да се приложат по-драстични мерки.
— Какво значи това? Да се избие цялото световно население? — попита Дмитрий Аркадиевич с прикрит хумор.
Но отговорът на този риторичен въпрос беше еднаквият поглед в двата чифта очи срещу него. Погледите им този път не смразиха кръвта му, но накараха мозъкът му да се задвижи в нова и неочаквана посока. Тези тук бяха фашисти. Още по-лошо, фашисти с етика, в която дълбоко вярваха. Но дали бяха готови да предприемат действия в съгласие със своите убеждения? Би ли могъл изобщо някой да предприеме такова действие? Дори и най-лошите сталинисти… не, дори и те не бяха луди, а просто политически романтици.
Точно в този момент далечният шум от самолет наруши утринната тишина. Един от въздушния флот „Гълфстрийм“ на „Хоризонт“ се издигна от пистата на комплекса, извиси се и после зави надясно, поемайки на изток — към Ню Йорк, вероятно, за да докара нови хора. Комплексът вече беше запълнен 80 процента. Скоростта на пристигане беше понамаляла, но въпреки това продължаваха да се стичат хора, главно с личните си автомобили. Столовата вече беше почти пълна по обяд и на вечеря и светлините грееха до късно в лабораториите и други работни помещения. Но с какво се занимаваха всички тези хора?
Корпорация „Хоризонт“, припомни си Попов, беше компания, работеща в областта на напредналите биотехнологии, специализирана в лекарства и методи за лечение. Килгор беше лекар, а Маклийн беше инженер, специализиращ в проблеми на околната среда. И двамата бяха друиди, и двамата бяха поклонници на природата, новия вид езичество, ширещ се напоследък на Запад. Джон Брайтлинг, изглежда, беше от същата порода, ако се съдеше по онзи разговор в Ню Йорк. Значи това беше етосът на тези хора и на тяхната компания. Дмитрий се замисли за печатните материали, които беше разгледал в стаята си. Хората били паразитен вид, който нанасял повече щети, отколкото добро на земята, а тези тук двамата току-що бяха говорили за осъждането на вредните хора на смърт — от което ставаше ясно, че смятаха всички за вредни. Какво се канеха да направят, да избият всички? Идиотщини. Вратата, отвеждаща го към отговора, се беше открехнала още повече. Мозъкът му се придвижваше напред по-бързо от галопа на Бътърмилк, но все още недостатъчно бързо.