Няколко минути продължиха да яздят мълчаливо. После някаква сянка прекоси земята и Попов вдигна очи.
— Какво е това?
— Червеноопашат сокол — отвърна Маклийн, след като погледна. — Кръжи и си търси закуска.
Пред очите им грабливата птица се издигна на около сто и петдесет метра, после разпери широко криле, за да яхне въздушните течения, с глава надолу, оглеждайки с невероятно острия си поглед земята под себе си за някой непредпазлив гризач. По мълчаливо съгласие тримата мъже дръпнаха юздите на конете си и се спряха, за да погледат. Минаха няколко минути, след което гледката стана едновременно красива и ужасна. Соколът сви криле и рязко полетя надолу, плесна, за да увеличи ускорението си като пернат куршум, после разпери отново криле, с човка нагоре, протягайки жълтите си нокти, които да посрещнат земята…
— Да! — изрева възторжено Маклийн.
Като дете, ритащо в мравуняк, соколът използва ноктите си, за да убие своята плячка, извивайки и кършейки я, след което, стиснал отпуснатото телце на подземния полски плъх, плесна мъчително с криле и се понесе към небето, потегляйки на север, към своето гнездо или дом, или както там ще го наречеш, помисли си Попов. Прерийното куче, което беше убил, нямаше никакъв шанс, реши Дмитрий, но в природата е така, както и сред хората. Никой войник в никое сражение не дава доброволно шанс на противника си. Не е нито безопасно, нито умно да го прави човек. Удряш с цялата си сила и гняв, и с колкото се може по-малко предупреждение, за да отнемеш живота му колкото може по-бързо и по-лесно — и по-безопасно, — и ако му е липсвал достатъчно ум да се защити ефикасно, е, това си е негов проблем, не твой. В случая със сокола, той се беше понесъл отгоре и откъм залез слънце, дори и сянката му не можеше да предупреди прерийното куче, клекнало пред входа на дома си, и естествено то беше убито без жалост. Соколът трябваше да яде. Може би си имаше малки, които трябваше да нахрани, или просто ловуваше, за да задоволи своите нужди. Така или иначе, прерийното куче беше увиснало отпуснато в ноктите му, като празна кафява торбичка, която скоро щеше да бъде разкъсана и изядена от убиеца си.
— По дяволите, обичам тази гледка — каза Маклийн.
— Жестоко е, но е красиво — каза Попов.
— Майката Природа е такава, приятелю. Жестока, но красива. — Килгор изгледа как соколът се скри в далечината. — Такова нещо си струва да види човек.
— Трябва да хвана един и да го обуча — обяви Маклийн. — Да го науча да убива, тръгвайки от юмрука ми.
— Прерийните кучета не са ли заплашени?
— Не, по никой начин — отговори Килгор. — Хищниците могат да контролират техните количества, но никога няма да ги унищожат напълно. Природата поддържа равновесие.
— Как хората се вместват в това равновесие? — попита Попов.
— Не се вместват — отвърна му Кърк Маклийн. — Те просто го прецакват, понеже са твърде тъпи, за да разберат кое работи и кое не. И не им пука за вредите, които нанасят. Но това е техен проблем.
— И кое е решението? — попита Попов.
Килгор се извърна и го погледна право в очите.
— Как кое, ние.
— Ед, той сигурно е използвал това прикриващо име дълго време — възрази Кларк. — Типовете от ИРА не са го виждали от години, но това е името, с което са го знаели.
— Логично — наложи се да признае Ед Фоли по телефона. — Значи ти наистина държиш да говориш с него?
— Е, не че е кой знае какво, Ед. Нищо особено, само дето пусна хора да убият жена ми, дъщеря ми и внука ми, нали? И те наистина убиха двама от моите хора. Сега имам ли разрешение да се свържа с него, или не? — настоя ДЪГА Шест от бюрото си.
В своя кабинет на шестия етаж в главната квартира на ЦРУ директорът на централното разузнаване Едуард Фоли се поколеба — нещо не много характерно за него. Ако позволеше на Кларк да го направи и Кларк получеше това, което иска, щеше да се наложи да се приложат правилата за реципрочност. Сергей Николаевич някой ден щеше да се обади в ЦРУ и да помоли за информация от деликатен характер, и той, Фоли, щеше да трябва да му я осигури, иначе духът на дружелюбност в средите на разузнавателната общност щеше да се наруши. Но Фоли не можеше да предскаже какво можеха да поискат един ден руснаците, а двете страни все още продължаваха да се шпионират взаимно, поради което правилата на дружелюбност в съвременния шпионски бизнес едновременно се прилагаха и не се прилагаха. Правиш се, че съществуват, но не забравяш да действаш така, че все едно не съществуват. Такива контакти бяха редки и Головко действително беше проявил услужливост на два пъти по време на реални операции. И никога досега не беше помолил за ответна услуга, може би защото операциите пряко или косвено бяха от полза и за неговата страна. Но Сергей не беше от хората, които лесно забравят един дълг и…