— Да, Тим. Знам. Ти никога не си бил такъв. Но това типче, Серов, е точно такъв, и това е факт, момчето ми.
О’Нийл изпсува не съвсем по католически. Той разпозна номера на сметката, Шон го бе записал пред него, и имаше всички основания да е сигурен, че това ченге пред него не го лъже какво е станало с парите.
— Той долетя в Шанън с частен бизнес-самолет. Но откъде, не знам.
— Наистина ли?
— Вероятно заради дрогата, нали я носеше. Плутократите не ги претърсват, нали? Държат се като шибани благородници.
— Какъв модел самолет, знаеш ли?
О’Нийл поклати глава.
— Беше с два мотора и Т-образна опашка, но не, не му знам името на това проклето нещо.
— А как дойде на срещата?
— Имахме кола, с която да го посрещнем.
— Кой караше колата?
— Имена няма да ти кажа. Вече го заявих.
— Прощавай, Тим, но съм длъжен да попитам — извини се полицаят. Беше се потрудил доста, за да спечели доверието на терориста. — Шон е вярвал на този Серов. Това очевидно е било грешка. Ние дори подозираме, че е бил някъде наблизо, за да наблюдава, и когато е видял накъде отиват нещата, просто ви е ограбил. Руснаците са алчни педерасти — изрази съчувствието си ченгето. Очите му не издадоха задоволството от новата информация, която беше измъкнал. Стаята беше надлежно оборудвана с подслушващи устройства, разбира се, и междувременно полицията на Метрополията въртеше телефона до Ирландия.
Ирландските национални полицейски сили, наречени „Гарда“, почти винаги си сътрудничеха с британските си колеги, и този случай не правеше изключение. Старшият местен полицай веднага подкара към Шанън, за да провери полетните записи — що се отнася до него, главното, което го интересуваше, бе да разбере как пет килограма нелегален наркотик е пристигнал в страната му. Тази тактическа грешка от страна на ИРА само беше разгневила местните ченгета, някои от които изпитваха известни симпатии към революционното движение на север. Но тези симпатии секнаха веднага, щом се разбра за трафика на наркотик — нещо, което те, като повечето ченгета по света, считаха за най-мръсното престъпление.
Офисът за контрол на полетните операции в Шанън разполагаше с документация за всеки полет, пристигнал или потеглил от летищния комплекс, и след като имаше датата, помощник-ръководителят на операциите намери подходящия лист точно след три минути. Да, един служебен самолет „Гълфстрийм“ беше пристигнал заранта на същия ден, презаредил и скоро след това потеглил обратно. Документите разкриваха номера на опашката на самолета и имената на полетния екипаж. И по-важното, показваха, че самолетът е регистриран в Съединените щати като собственост на голяма чартърна компания. Ирландският полицейски служител отиде в паспортно-митническия контрол и установи, че някой си Джоузеф Серов действително е преминал през митницата същата заран. След като направи копия на всички свързани със случая документи, полицаят ги отнесе в участъка и моментално ги изпрати по факс до щаба на „Гарда“ в Дъблин, оттам до Лондон, и оттам — до Вашингтон, Ди Си.
— По дяволите — изръмжа Дан Мъри зад бюрото си. — То наистина започвало оттук.
— Така изглежда — каза Чък Бейкър, помощник-директорът на криминалния отдел.
— Поеми го, Чък.
— Ясно, Дан. Тази яма ще излезе доста дълбока.
Тридесет минути по-късно двама агенти на ФБР се появиха в офиса на чартърната компания на летище „Титърбъро“, Ню Джързи. Скоро им беше потвърдено, че самолетът е бил нает от някой си Джоузеф Серов, който е заплатил за чартъра с валиден чек, изтеглен от сметка в Ситибанк, на негово име. Не, нямали снимка на клиента. Полетният екипаж се оказа на друго място, на друг полет, но веднага, щом се върнели, щели да съдействат на ФБР, разбира се.
Оттам агентите, с няколко фотокопирани документа, прескочиха до банковия клон, където Серов бе държал сметката си, и там разбраха, че никой от персонала не се е срещал лично с лицето. Адресът му, както се оказа, беше същата проклета пощенска кутия, където се беше задънило проучването на кредитните му карти.
По това време ФБР вече разполагаше с копие от паспортната снимка на Серов — но тези снимки често се оказваха безполезни за целите на идентифицирането и бяха предназначени по-скоро, помисли си директор Мъри, за разпознаване на труп след самолетна катастрофа, отколкото да улеснят издирването на жив човек.
Но папката по делото набъбваше и за първи път Мъри се почувства оптимист. Данните за Серов се трупаха и рано или късно те щяха да разберат къде се е подхлъзнал — колкото и трениран офицер на КГБ да е бил, — защото всеки го прави, а появиш ли се веднъж на екрана на колективния локатор на ФБР, девет хиляди обучени следователи започват да търсят и не престават да търсят, докато не им се каже да спрат. Снимка, банкова сметка, записи на кредитни карти… следващата стъпка щеше да бъде да разберат как парите са се озовали в банковата му сметка. Трябваше да има някакъв негов работодател или спонсор и това лице или организация щеше да даде допълнителна информация. Сега всичко беше само въпрос на време и Мъри смяташе, че разполагат с достатъчно време, за да спипат тази отрепка. Нямаше да им е за първи път да напъхат в торбата добре обучен шпионин. Това беше най-измъкващият се дивеч и по тази причина толкова по-голямо беше удоволствието да окачиш главата на такъв трофей над камината. Тероризъм и трафик на наркотици. Щеше да се получи много сочно дело за всеки прокурор на САЩ.