— Здрасти — каза Попов.
— Здрасти — отвърна мъжът. — Ти май не си тукашен.
— Дмитрий Попов — представи се руснакът и протегна ръка.
— Фостър Хъникът — отвърна американецът и я пое. — Какво правиш тук?
Попов се усмихна.
— Тук точно не правя абсолютно нищо, макар че всъщност се уча да яздя. Работя пряко за доктор Брайтлинг.
— За шефа?!
— Да, точно така. А ти?
— Аз съм ловец и пазач — отвърна мъжът от Монтана.
— Добре, и предполагам, че не си веганец?
Хъникът реши, че шегата е добра.
— Не съвсем. Обичам мръвки като всеки свестен мъж. Но предпочитан еленско пред тази мистериозна мръвка тук — продължи той, поглеждайки с известно отвращение в чинията си.
— Еленско ли?
— Уапити, най-големият елен в тази страна. Един добър екземпляр има може би двеста, двеста и петдесет кила месо. Рекът му също си го бива.
— Рекът ли?
— Рогата на главата му. По мечешкото месо също си падам.
— Това би ядосало много народ тука — отбеляза доктор Килгор, който нагъваше италианската си салата с тестено.
— Виж, човече, ловът е първата форма на разговор. Ако никой не се грижи за тия твари, няма да има нищо за лов. Нали знаеш, като Теди Рузвелт и Националния парк Йелоустоун. Ако искаш да разбираш дивеча, имам предвид наистина да го разбираш, трябва да си ловец.
— Тук няма спор — отвърна епидемиологът.
— Може да не съм от тия, дето гушкат зайчета. Може да убивам дивеч, но по дяволите, аз ям това, което убивам. А не убивам ей така, само за да видя как умират… е — добави той — всеки случай не и диви животни. Но иначе е фрашкано с невежи задници, които с удоволствие бих гръмнал.
— Затова сме тук, нали? — попита Маклийн с усмивка.
— Да бе. Твърде много хора прецакват готиното място с електрически четки за зъби, коли и скапаните си гадни къщи.
— Аз вкарах Фостър в Проекта — поясни Марк Уотърхауз. Той познаваше Маклийн от години.
— Въведен ли си напълно? — попита Килгор.
— Да, проблеми от моя страна няма. Знаете ли, винаги съм се чудил какво ли ще е да си като Джим Бриджър или Джедъдая Смит. Може би сега ще го разбера, само след няколко години.
— Около пет — уточни Маклийн — според компютърните ни проекции.
— Бриджър? Смит? Кои са тези? — попита учуден Попов.
— Това са били хора-планинци — поясни Хъникът на руснака. — Първите бели мъже, които са видели Запада, превърнали са се в легенди — изследователи, ловци, били са се с индианците.
— Да, това с индианците е срамна работа.
— Може би — съгласи се Хъникът.
— Кога дойдохте? — обърна се Маклийн към Уотърхауз.
— Днес с колата — отвърна Марк. — Мястото вече е почти запълнено, нали? — Той не обичаше тълпите.
— Така е — потвърди Килгор. Той също не ги обичаше. — Но отвън поне е хубаво. Ти яздиш ли, Хъникът?
— Как иначе ще ловува човек на Запад? Не използвам специални МПС, човече.
— Значи си ловджия?
— Да — кимна Хъникът. — По-рано бях геолог за петролните компании, но отдавна се разкарах от тях. Омръзна ми да им помагам да убиват планетата, знаеш.
„Поредният боготворящ дърветата друид“ — прецени Попов. Не беше особено изненадващо, въпреки че този го изненада като словоохотлив и бомбастичен в изразите си.
— Но пък — продължи ловджията — така си дадох сметка кое е важното. — За няколко минути той обясни историята с „кафявата пушилка“. — Така че си прибрах парите и фъснах, един вид. Винаги съм обичал да ловувам и прочие, така че си дигнах една колиба в планината — купих едно старо ранчо за добитък — и се хванах с ловджийството по цял ден.
— О, значи можеш да правиш това? Ловджийството по цял ден де? — попита Килгор.
— Зависи. Едно ченге по бракониерството взе нещо да ми се пречка, но… ами, престана да се пречка.