— О?
— Да, ами! Всички ще получат по някаква работа в Проекта. Логично е, всички ще трябва да дръпнем яко отначало, все едно, но аз всъщност гледам малко по-надалеч, да получа малко бизони. Даже съм си купил истинска пушка за бизони.
— Какво имаш предвид?
— Има една компания в Монтана, „Шилох Армс“, правят дубликати на истински стари пушки за бизони. Купих си една преди месец — „Шарп“, калибър .40–90 — стреля като звяр — докладва ловджията.
— Някои от хората тук няма да одобрят — каза Попов, мислейки за вегетарианците, очевидно най-крайните друидски елементи.
— Да бе, тез хора, ако смятат, че могат да я карат в хармония с природата без оръжие, по-добре да вземат да прочетат Луис и Кларк. Една мечка гризли не ти разбира много от тия работи с приятелите на природата. Тя знае само какво може да убие и да изяде, и какво не. Понякога просто трябва да й напомниш какво не може. Същото е и с вълците.
— О, я хайде, Фостър — каза Килгор, докато сядаше да се присъедини към двамата си приятели. — Няма нито един потвърден случай вълци да са убили човек в Америка.
Хъникът реши, че това е изключително тъпо.
— О? Виж с’а, малко трудно е да се ядосваш за нещо, ако един вълк те изсере през задника си. Мъртвите не разказват, докторе. Как е в Русия, Дмитрий? Как са вълците там?
— Селяните ги мразят, винаги са ги мразили, но държавните ловци ги преследват с хеликоптери и автомати. А това не е спортменско, както казвате вие, нали?
— Не съвсем — съгласи се Хъникът. — Към дивеча трябва да се отнасяш с уважение. Това е тяхна земя, не е твоя, и трябва да играеш според правилата. Така научаваме за тях — как живеят, как мислят. Затова тук имаме правилата „Буун и Крокет“ за лова на едра плячка. Затова излизам на лов на гърба на коня и ги застрелвам от гърба на коня. С дивеча трябва да играеш честно. Но не и с хората, разбира се — добави той и намигна.
— Нашите вегански приятели не разбират нищо от лов — каза тъжно Килгор. — Предполагам си въобразяват, че могат да ядат трева и само да снимат животинските видове.
— Пълни говна — заяви Хъникът. — Смъртта е част от процеса на живота и ние сме най-големите хищници, и тварите навън знаят това. Освен това с нищо не можеш да сравниш вкуса на еленско, печено на открит огън, момчета. От тоз вкус никога няма да се откажа, и проклет да съм, ако се предам някога. Ако ония екстремисти искат да ядат миша храна, чудесно, но някой да казва на мен, че не мога да ям месо, е, имаше едно ченге по дивеча и рибата, дето се опита да ми каже кога мога да излизам на лов и кога не мога. — Хъникът се усмихна жестоко. — Повече няма да дразни никого. По дяволите, знам аз как стоят нещата в живота.
„И затова си убил един полицай? — помисли си Попов, но не го изрече. — Некултурен варварин.“ Друид с оръжие, това сигурно беше най-опасната порода. Той привърши закуската си и излезе навън. Останалите скоро го последваха и Хъникът си извади пура от седлото, което носеше на гърба си, и я запали, докато се приближаваха до хамъра на Килгор.
— Трябва ли непременно да пушиш в колата? — оплака се докторът веднага.
— Ще я държа извън шибания прозорец, Джон. Боже мой, и ти ли си от ония второразредни нацисти на тема пушене? — възкликна ловджията.
Но после се подчини на обстоятелствата и наистина отвори прозореца, за да държи пурата навън, докато приближаваха с джипа към конюшнята. Не беше дълго. Попов оседла дружелюбната Бътърмилк, нахрани я с ябълката от столовата, яхна кобилката и огледа зеленикаво-кехлибареното море, обкръжаващо комплекса. Хъникът излезе на кон, който Дмитрий не беше виждал досега — и реши, че е собственост на самия ловец. А като го погледна отблизо…
— Това револвер ли е? — попита Попов.
— Това е М-1873 армейски револвер „Колт“ — отвърна Фостър, изваждайки оръжието от също така автентичния кобур „Трипърсънс“. — Патлакът, който завладя Запада. Дмитрий, аз никога не яздя без приятел — каза той със самодоволна усмивка.
— Четирийсет и пет? — попита руснакът. Беше ги виждал по филми, но никога на живо.
— Не, този е .44–40. Калибър четирийсет и четири десети от инча, с четиридесет гилзи с черен барут. Преди сто години се използвали един и същи заряд и за пистолета, и за пушката. Така ти излиза по-евтино — обясни той. — А куршумът му убива почти всичко, което поискаш. Е, може би не бизон — отстъпи той, — но за елена е адски сигурно…
— Или човек?
— Бас държа. Това просто е може би най-смъртоносният патрон, правен някога, Дмитрий. — Хъникът прибра револвера в кожения кобур. — Виж, този кобур всъщност не е съвсем автентичен. Наречен е „Трипърсънс“, на името на Били Трипърсънс, мисля. Бил е американски шериф, в старо време, освен това е бил туземен американец и много държал на закона, така се разправя в историята. Както и да е, той изобретил кобура в края на миналия век. По-лесно е да се изважда бързо патлакът от него, виж. — Фостър показа. Попов беше дълбоко впечатлен, че го вижда на живо след толкова много филми. Американецът дори носеше шапка с широка периферия, като в уестърните. Попов усети, че изпитва симпатия към този мъж, въпреки бомбастичното му държане.