— Озо ни прикрива, но не мисля, че в тази разходка ще имаме много полза от него.
Хулио Вега беше нарамил картечница М-60, 7.62 мм, за наистина сериозна работа, но в момента от това нямаше особена полза — и нямаше и да има, освен ако всичко не отидеше съвсем по дяволите.
— Нунън, изпрати тази картинка на Скоти.
— Слушам. — Той придвижи курсора на мишката и започна да предава всичко до компютрите на екипа.
— Сега въпросът е кога. — Динг погледна часовника си. — Хайде при доктора.
— Слушам, сър.
Белоу говореше с хер Рихтер. Три яки глътки го бяха успокоили напълно и дори английският му видимо се беше оправил. Белоу го прекарваше през събитието вече шести път.
— Очите му са сини като лед. Като лед — повтори Рихтер. — Не е човек като другите хора. Трябва да стои в клетка, при животните в тиергартен13. — Бизнесменът неволно потръпна.
— Има ли акцент? — попита Прайс.
— Смесен. Нещо от Хамбург, но и нещо от Бавария. Другите всички са с баварски акцент.
— В „Бундеекриминаламт“ ще намерят това за интересно, Динг — отбеляза Прайс. БКА14 беше германският еквивалент на американското ЦРУ. — Защо местната полиция не вземе да претърси района за кола с германски номера? От Бавария, може би шофьорът им е наблизо.
— Добро хрумване.
Чавес ги остави и изтича при швейцарските ченгета, чийто шеф веднага включи радиото си. Най-вероятно терористите нямаха пост отвън, но знае ли човек? Рано или късно шяха да стигнат дотук. Нова забележка наум. „Проверявай за това при всяка задача.“
После не приближи Рьоблинг с телефон в ръка и каза: Време е да поговорим отново с тях.
— Ей. Тим — обади се Чавес по радиото, — ела на митинга.
Нунън дотърча и Чавес му посочи мобифона на Рьоблинг. Нунън го взе, отвори го отзад и прикрепи малка зелена платка с провиснала от нея тънка жичка. После извади клетъчен телефон от джоба на бедрото си и го подаде на Чавес.
— Ето. Ще чуваш всичко, което ще кажат.
— Нещо ново вътре?
— Като че ли са малко превъзбудени. Двама като че ли се скараха преди няколко минути. Не изглеждаха много щастливи от нещата, ако се съди по жестовете.
— Окей. Готови ли сме да раздвижим интериора?
— Как е аудиото?
Техникът поклати глава.
— Твърде много шумов фон. Сградата има шумна отоплителна система — звучи ми като подгрявана с нафта вода, а това разкатава микрофоните по прозорците. Не хващам нищо полезно, Динг.
— Добре, дръж ни в течение.
— Ясно. — Нунън се отдалечи към оборудването си.
— Еди?
— Ако трябва да се хващам на бас, бих казал, че ще трябва да щурмуваме преди съмване. Нашият приятел скоро ще се изнерви съвсем.
— Докторе?
— Най-вероятно — кимна Белоу.
Чавес се намръщи. Колкото и да беше трениран, не гореше от търпение да поеме задачата. Беше видял снимките на терористите. Вътре имаше двадесет, дори тридесет души и поне трима в непосредствена близост до тях — е автоматични оръжия. Ако един от тях не издържеше и натиснеше спусъка, много от тези хора нямаше да се приберат при жените и дечицата си. Това налагаше страхотна отговорност в командването — и въпреки че Чавес не го изпитваше за първи път, бремето му не ставаше по-леко.
— Чавес?
— Да, докторе?
— Модел започва да става агресивен. Казва, че ще убие заложник след тридесет минути, ако не му осигурим кола до вертолетна площадка на няколко пресечки оттук и оттам — до летището. След това ще убива по един заложник на всеки петнадесет минути. Казва, че разполага с достатъчно, за да продължи поне няколко часа. В момента диктува списък на по-важните липа. Един професор хирург, един полицай, някакъв известен адвокат… Той не се шегува, Динг. Тридесет минути и… значи ще застреля първия в осем и тридесет.
— Какво му отговарят ченгетата?
— Това, което им казах: че трябва време, за да се уреди всичко това, предай ни един-двама заложници, за да покажеш, че държиш на думата си… но тъкмо това закова заплахата на осем и тридесет. Ернст започва да става неадекватен.
— Сериозно ли говори? — попита Чавес, просто да се увери, че е разбрал добре.
— Да, според мен сериозно. Губи контрол и е много притеснен от развитието на нещата. Като дете, което не е намерило нищо под елхата. А не разполагаме с никакво стабилизиращо влияние, с което да му се помогне. Чувства се самотен и изоставен.
— Супер. — Динг включи радиото. Както можеше да се очаква, решението току-що беше взето от някой друг. — Екип, тук Чавес. Готови. Повтарям: готови.
Знаеше какво може да очаква. Едната възможност беше да се осигури кола — щеше да е твърде малка, за да побере всички заложници, и щеше да изкара терористите под прицела на снайперите. Но той разполагаше само с двама снайперисти и техните куршуми щяха да профучат през главите на терористите с достатъчна скорост, за да поразят по още двама-трима души. Пистолетният огън беше почти същото. Четирима терористи бяха твърде много за подобна игра. Не, той трябваше да набута екипа си вътре, докато заложниците все още седяха на пода, взети на прицел. А онези копелета не бяха достатъчно тъпи, за да си поискат храна, която можеше да се дрогира — или пък бяха достатъчно умни, за да се досещат, че пицата може да мирише на валиум.