— Би могло да се допусне, защо не? Това е интересно — отвърна специален агент Том Съливан. — Дай да видим колко бързо можем да го направим.
— Здрасти, Чък — поздрави го гласът по телефона.
— Добро утро Джон… Всъщност при вас е следобед, нали?
— Да, току-що привърших обяда си — каза Кларк. — Върви ли разследването със Серов?
— Засега нищо — отвърна помощник-директорът на криминалния отдел. — Тия неща не стават за едно денонощие.Но ще стане. Задействал съм полевото отделение в Ню Йорк да търси този боклук. Стига да е в града, ще го намерим — обеща Бейкър. — Може да отнеме време, но ще го хванем.
— По-добре по-рано, отколкото по-късно — подчерта Дъга Шест.
— Знам. Винаги е така, но тия неща не стават за ден–два. — Бейкър си даваше сметка, че го подритват по задника, да не би да остави това издирване да се превърне в проблем с нисък приоритет. Това нямаше да се случи, но тоя Кларк беше от ЦРУ и си нямаше представа какво е да си ченге. — Ще ти го намерим този тип, Джон. Тоест, стига да е в града. Британските ченгета също го търсят, нали?
— О, да. Въпросът е, че не знаем с колко самоличности може да си имаме работа.
— На негово място ти колко би имал?
— Три или четири, може би, и щяха да си приличат, за да мога да ги запомня по-лесно. Този тип е опитен шпионин. Така че най-вероятно разполага с няколко „легенди“, които може да си сменя така, както сменя ризите си.
— Знам, Джон. Работил съм с Чуждестранното контраразузнаване. Хитър дивеч са, но знаем как да ги хващаме. Успяхте ли да изцедите още нещо от вашите терористи?
— Те не говорят толкова много — отвърна гласът. — Но и ченгетата тук не умеят да разпитват много ефикасно.
„Значи трябва да ги печем на бавен огън?“ — помисли си Бейкър. ФБР действаше по правилата, установени от Конституцията на САЩ. Той предполагаше, че ЦРУ в повечето случаи не се съобразява с тях, и като повечето хора на ФБР го намираше за проява на лош вкус. С Кларк никога не се беше срещал и го познаваше само по сведения. Директор Мъри изпитваше уважение към него, макар и с известни резерви. Кларк някога беше изтезавал хора, беше му намекнал Мъри, а това за ФБР беше срам, колкото и ефикасен да се беше оказал разпитът. Конституцията казваше „не“ по въпроса, и толкова, дори за похитители на заложници, въпреки че според представите на всеки специален агент от Федералното бюро за разследване този вид престъпници заслужаваха точно такова отношение.
— Довери се на британските ченгета. Те са адски добри, Джон, и имат достатъчно опит с типовете от ИРА. Знаят как да говорят с тях.
— Щом казваш, Чък — отвърна гласът някак неуверено. — Окей, изкопчим ли нещо, ще го получиш направо на бюрото си.
— Добре. Ще ти се обадя, ако намерим нещо, Джон.
— Именно. Хайде.
Бейкър се зачуди дали да не прескочи до банята да си измие ръцете си след този разговор. Той беше въведен в нещата с ДЪГА и наскорошните им действия, и макар да се възхищаваше от военния подход, по който си вършеха работата — като мнозина агенти на ФБР той също беше служил в морската пехота, — все пак се различаваше по няколко важни пункта от подхода на Бюрото в подобни случаи… например в това, да не се нарушава законът. Този Джон Кларк беше един костелив кучи син, бивш тип на агенцията, извършил някои „призрачни“ неща, му беше казал Дан Мъри със смесица от възхита и неодобрение. Но какво пък, по дяволите, в края на краищата те бяха от една и съща страна на барикадата, така да се каже, а този руснак бе инспирирал операция, която беше заплашила семейството на Кларк. Това добавяше известен личен елемент към случая и Бейкър трябваше да прояви известно уважение.
Чавес се върна след поредния дълъг ден, преминал в наблюдение на тичащите и потящи се състезатели. Двете седмици бяха минали интересно и въпреки че горчиво му липсваха Паци и Джей Си, когото едва бе успял да види, той не можеше да отрече, че тук му е приятно. Но скоро щеше да свърши. Спортните репортери пресмятаха медалите — Америка се беше справила доста добре, а австралийците — забележително добре, особено в плувните състезания. Още три дни и щяха да бягат маратона, по традиция последното олимпийско състезание, което скоро след това щеше да се последва от церемониите по закриването. Бегачите вече обикаляха по маршрута пеша или с коли, за да проучат височините и завоите. Не искаха да се загубят, изглежда, въпреки че това едва ли беше възможно, тъй като маршрутът щеше да бъде обкръжен от крещящи фенове на всяка крачка, от старта до финиша. А също така тренираха, тичайки в определената за това зона из Олимпийското селище, не чак толкова, че да се изморят, но достатъчно, за да поддържат мускулите и дробовете си готови за най-убийственото усилие на тази най-дълга дисциплина. Чавес се чувстваше в добра форма, но никога не беше бягал четиридесет и два километра. Войниците трябваше да знаят как да бягат, но не чак толкова дълго, а бягането на такова разстояние по павирани пътища сигурно представляваше истинско убийство за стъпалата и глезените, въпреки добре подплатените подметки на съвременните спортни обувки. Да, тези копелета сигурно бяха в страхотна форма.