— Как?
— По тази част е работил Кърк. Той е отвлякъл хора от улицата и са изпробвали „Шива“ и ваксините върху тях. Всичко е подействало, дори разпространяването в първата фаза, което е нагласено да се приложи в Сидни.
— Голяма работа е това, да промениш облика на целия свят — разсъди на глас Попов, поглеждайки на север към междуградската магистрала.
— Трябва да стане, човече. Ако не успеем — е, тогава ще трябва всички да се цунеме за сбогом, Дмитрий. Не мога да позволя това да стане.
— Ужасно е, но разбирам логиката в позицията ви. Брайтлинг наистина е гений — да осъзнае всичко това, да намери път към решаване на проблема и след това да намери смелост да го осъществи. — Попов се надяваше, че тонът му не е прекалено покровителствен, но този Хъникът беше технократ, не разбираше много от психология.
— Аха — промълви Хъникът, захапал пурата, след което драсна клечка кибрит и я запали. Духна клечката и я задържа между пръстите си, докато изстине, за да не предизвика прериен пожар. — Гениален учен, и схваща всичко, чат ли си? Слава Богу, че има всички ресурси, за да може да го направи. Да устрои всичко това сигурно му е струвало милиард долара — по дяволите, само за това място, без да смятаме другото в Бразилия.
— В Бразилия?
— Там има едно по-малко копие на този комплекс, някъде западно от Манауш, доколкото знам. Там не съм бил никога. Джунглата не ме интересува чак толкова. Аз си падам повече по откритите пространства — обясни Хъникът. — Виж, африканската савана това е друга работа. Е, надявам се, че един ден ще я видя и ще половувам там.
— Да, аз също бих искал да видя дивия живот — как живее и избуява под слънцето — съгласи се Попов, вече взел решението си.
— Мдаа. Ще си гръмна някой и друг лъв. — Хъникът изцъка с език и подкара Джеремая по-бързо, в лек галоп, който Попов се постара да уподоби. Беше опитвал тази скорост преди, но му беше малко трудно да се синхронизира с леките движения на Бътърмилк. Наложи се отново да превключи съзнанието си към тялото, за да се получи, но се справи и скоро догони ловеца.
— Значи ще преобразувате тази земя наоколо като Дивия Запад, а?
Магистралата беше вече на около три километра от тях. Камионите се носеха по нея плавно, каросериите им бяха осветени с кехлибарени светлини. Щяха да минат и междуградски автобуси.
— Това е едно от нещата, които ще направим.
— И ще носиш револвера си навсякъде?
— Разбира се. Ще бъда като хората, за които съм чел, ще живея на открито, в хармония с природата. Може би ще си намеря някоя жена, която мисли като мен, може да си вдигна някоя хижа горе в планините, като Джеремая Джонсън… но без индианците кроу, които да ми досаждат — добави той ухилен.
— Фостър? Той се извърна. — Да?
— Мога ли да видя револвера ти? — Молеше се дано да получи положителен отговор.
И го получи.
— Разбира се.
Той го извади и му го подаде.
— Зареден ли е?
— Няма по-безполезно нещо от незареден патлак. По дяволите, искаш да гръмнеш ли? Само дръпни спусъка, но гледай първо да дръпнеш здраво юздите на коня си, окей? Джеремая е привикнал на този шум. Но кобилата може да не е.
— Разбирам.
Попов стисна юздите в лявата си ръка, за да задържи Бътърмилк под контрол. После изпъна дясната си ръка и прищрака чукчето на колта — типичното тройно изщракване за този тип револвер, — прицели се в един от близките колове на външната ограда и натисна спусъка. Колът се скърши по средата и горната част отхвърча.
— Добър е, нали? — попита Хъникът. — Мен ако питаш, най-доброто ръчно оръжие, правено някога.
— Да — съгласи се Попов. — Много е добър.
След което се обърна. Фостър Хъникът седеше спокойно на гърба на жребеца си, няма и на три метра от него. Това правеше нещата лесни. Бившият офицер от КГБ отново прищрака чукчето, прицели се точно в гърдите му и натисна спусъка преди ловецът да успее да реагира. Очите на мишената му се изцъклиха, било от пълното неверие, с което осъзна невъзможното, или от удара на тежкия куршум, но от което и да беше, нямаше никакво значение. Куршумът премина точно през сърцето му и той падна на тревата.
Дмитрий слезе и направи три крачки до трупа, за да се увери, че Хъникът е мъртъв. После свали седлото от Джеремая, който прие смъртта на господаря си някак флегматично, махна и юздите му, удивен, че животното не понечи да го захапе за това, което беше направил, но конят не е като кучето. След това удари животното по задницата и то се затича, спря се на петдесетина метра встрани и кротко започна да пасе.