— Благодаря ви, господине — каза Попов и слезе.
— Жив и здрав, Джо, и лек път — отвърна водачът с дружелюбна канзаска усмивка.
Попов бързо влезе в мъничкия терминал, отиде на гишето и каза на служителя:
— Трябва да отида до Ню Йорк. Първа класа, ако може.
— Ами, имаме полет след петнайсет минути до Канзас Сити, а оттам можете да хванете полета на „Ю Ес Еъруейз“ до „Ла Гуардия“, господин…
— Деметриус — отвърна Попов, сещайки се за името на единствената останала му кредитна карта. — Джоузеф Деметриус — уточни той, докато измъкваше портфейла си, за да подаде картата.
Имаше паспорт със същото име в един сейф в Ню Йорк, а кредитната карта беше добра, с висок лимит и никакво плащане по сметката в последните три месеца. Служителят на гишето може би си въобразяваше, че работи бързо, но Попов трябваше да се отбие и в тоалетната и полагаше невъзможни усилия да прикрие тази спешна потребност. Точно в този миг си даде сметка, че все още има зареден револвер в чантата, която носеше на рамото си, и че трябва тутакси да се отърве от него.
— Окей, господин Деметриус, заповядайте билета ви за сега, Портал 1, а ето и другия, за полета от Канзас Сити. Той ще потегли от Портал А-34 и е за първа класа, 2С. Някакви въпроси, сър?
— Не, благодаря ви.
Попов взе билетите и ги напъха в джоба си. После се огледа за изходния коридор и се запъти натам, спря се до един контейнер за боклук и след като бързо се огледа, много внимателно измъкна чудовищното оръжие от чантата, изтри го и го пъхна в сметта. После отново огледа терминала. Не, никой не беше го забелязал. Успокоен, той се запъти към охранителния пост, чийто магнитомер за щастие не изписука при неговото преминаване. Прибра кожената чанта от конвейера, огледа се, намери мъжката тоалетна и след минута излезе от нея, чувствайки се вече много по-добре.
Местното летище разполагаше само с два портала, но бар имаше и Попов се запъти към него. В портфейла му имаше петдесет долара в брой, с пет от които си поръча двойна доза водка, която глътна на екс, преди да поеме по следващите сто крачки към портала. Самолетът се оказа витлов — той не беше пътувал на такъв от години. Но за този полет беше готов да се примири с всичко, така че се качи на борда дори с удоволствие. След пет минути пропелерите започнаха да се въртят, а Попов започна да се отпуска. Тридесет и пет минути до Канзас Сити, после пауза от четиридесет и пет минути, а след това — до Ню Йорк, на Боинг 747, в първа класа, където алкохолът е безплатен. Най-хубавото беше, че мястото му бе отляво на самолета, така че никой да не може да го заговаря. Попов имаше нужда да размисли, и то бързо, макар и не чак толкова бързо.
Той затвори очи, докато самолетът излиташе, и си помисли: „Добре, какво научи и какво ще правиш с това знание?“ Два елементарни въпроса, но той трябваше да подреди отговора на първия, преди да разбере как да отговори на втория. Едва ли не започна да се моли на Бога, в чието съществуване не вярваше, но вместо да продължи в тази насока, отвори очи и погледът му се заби през прозореца в тъмния терен долу, докато умът му се зарея в собствената си тъмнина.
Кларк се събуди внезапно. Беше три през нощта. Беше сънувал сън, чиято същина сега убягваше на съзнанието му, но знаеше, че сънят е бил неприятен и можеше да прецени степента на тази неприятност дори по самия факт, че го беше събудил — нещо, което рядко му се беше случвало дори по време на трудна оперативна задача. Разбра, че ръцете му треперят, но защо — не знаеше. Той разтърси глава, изтегна се по гръб и затвори очи. Трябваше да поспи още. Днес му предстоеше заседание по бюджета, проклятието в неговото битие на командир на групата ДЪГА — да се прави на скапан счетоводител. Може би Това е било същината на съня му, помисли си той. Заклещен завинаги сред счетоводители в безкрайно досадно обсъждане откъде да се намерят пари и как да се похарчат…
Кацането в Канзас Сити беше гладко. Попов погледна часовника си. Бяха пристигнали с няколко минути преднина. Той слезе от самолета и влезе в терминала. Намери портал А-34 — провери, за да е сигурен, че новият полет е оттам — след което отиде в бара. Тук дори пушенето беше разрешено, нещо необичайно за американско летище, и той жадно задуши цигарения дим, спомняйки си младостта, когато беше пушил папироси „Труд“, и за малко да си поиска да дръпне един път от някой от американците. Но се овладя и само гаврътна втората си двойна водка на една седалка в ъгъла, обърната към стената. Не желаеше да даде на никого повод да си спомни за него тук. След тридесет минути повикаха пътниците на полета му. Той остави десетдоларова банкнота на тезгяха и излезе, помъкнал празната чанта, след което се запита за какво всъщност я мъкне. Но щеше да изглежда необичайно да се качи на борда без никакъв багаж, затова я задържа и я натъпка в багажника над главата си. Най-доброто при този полет беше, че съседното място, 2Д се оказа незаето, и той седна на него и се обърна към прозореца, за да е по-трудно на стюардесата да вижда лицето му. После боингът се отдръпна от портала и навлезе сред нощния мрак. Попов отказа предложеното му питие. Засега беше погълнал достатъчно и въпреки че алкохолът му помагаше да подреди мислите си, прекаленото количество щеше да ги замъгли. В организма му вече имаше достатъчно, за да го отпусне, и повече не му трябваше.